Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

— Така е, докато работи „гъсеницата“. Водният поток от тунелите блъска руля много силно и той вибрира, ако е под голям ъгъл. При първите ни проби на море това доведе до повреда. Това се получава от… как го наричате… съединяването на двата „гъсенични“ тунела.

— Проявява ли се при работа с витлата? — попита Маниън.

— Не, само с „гъсеницата“.

Отговорът не хареса на Манкузо, макар че не беше от значение. Планът им беше прост и ясен. Трите лодки трябваше да се втурнат направо към Норфолк. Двете американски ударни подводници щяха да се задминават една друга с тридесет възела, за да прослушват района пред тях, докато „Октомври“ щеше да се влачи отзад с двадесет мили.

Райън започна да отпуска руля със завъртането на носа на лодката. Беше чакал твърде дълго. Въпреки петте градуса десен рул носът се насочи по-надясно от нужния курс и жироиндикаторът щракаше обвинително при всяка трета от градуса, докато спря при нула-нула-едно. Изминаха още две минути, докато успее да възстанови верния курс.

— Съжалявам. Постоянен курс нула-нула-осем — докладва най-сетне той.

— Бързо се учите, Райън — снизходително го похвали Рамиус. — Може би някой ден ще станете истински моряк.

— Не, благодаря! Единственото нещо, което научих при това пътуване, е, че вие, момчета, си заслужавате всеки цент, който изкарвате.

— Не обичаш ли подводниците? — изсмя се Маниън.

— Няма къде да се раздвижиш.

— Вярно е. Ако няма да ви трябвам повече, капитане, аз съм готов да се върна отзад. Хората в машинното отделение изобщо не достигат — поясни Маниън.

Рамиус кимна. „Беше ли той от управляващата класа?“, продължаваше да се пита капитанът.

Туполев се движеше на запад. Флотската заповед, която се отнасяше за всички кораби освен за неговата „Алфа“ и още една подводница, гласеше да се връщат вкъщи с двадесет възела в час. Туполев трябваше да отплава на запад в продължение на два часа и половина. Сега се движеха с пет възела — най-високата скорост, при която „Алфа“ не вдигаше много шум. Замисълът беше подводницата да се изплъзне от наблюдението на американците при прегрупирането на съветския флот. И така подводница от типа „Охайо“ се беше отправила към Норфолк или по-вероятно към Чарлстън. Във всички случаи Туполев щеше да кръжи тихичко и да наблюдава. „Червения октомври“ беше разрушена. Само това бе научил от оперативната си заповед. Туполев поклати глава. Как можеше Марко да направи такова нещо? Какъвто и да беше отговорът, той беше платил за своята измяна с живота си.

— Щях да се чувствам по-добре, ако имахме по-голямо въздушно прикритие — заяви адмирал Фостър, облягайки се на стената.

— Съгласен съм, сър, но не можем да си позволим да се разкрием, нали? — попита генерал Харис.

Двойка самолети Р-ЗВ патрулираше между Хатерас и Вирджиния Кейпс, сякаш изпълняваха редовна тренировъчна задача. Повечето „Орион“ бяха далеч навътре в океана. Съветският флот вече се бе отдалечил на четиристотин мили от брега. Трите надводни групи се бяха съединили, заобиколени от подводниците. „Кенеди“, „Америка“ и „Нимиц“ се намираха на петстотин мили източно от тях, а „Ню Джърси“ се връщаше в базата си. Руснаците щяха да бъдат следени по целия им път до вкъщи. Авионосните формирования щяха непрекъснато да ги следват до Исландия, спазвайки разумно разстояние. Въздушните групи щяха да обикалят постоянно на ръба на радарния обхват на руснаците, за да им напомнят, че Съединените щати продължават да ги държат под око. Самолетите, базирани в Исландия, щяха да ги поемат по оставащия им път до дома.

„Инвинсибъл“ беше вън от играта, на около половината път до дома. Американските ударни подводници се връщаха към обикновения си патрулен режим. Докладите, макар и непълни, гласяха, че всички съветски подводници се отдалечават от бреговете. Те пътуваха в разреден пакет и шумът им затрудняваше патрулиращите над тях „Орион“, на които не достигаха хидроакустични буйове. По всичко личи, че операцията е пред своя край, решиха в оперативния отдел на щаба на ВМС.

— За Норфолк ли тръгвате, адмирале? — попита Харис.

— Мислех да организирам среща със CINCLANT — нещо като разбор на операцията, нали разбираш? — отвърна Фостър.

— Тъй вярно, сър — потвърди Харис.

Корабът се движеше с двадесет възела в час, съпровождан от двете си страни от по един разрушител. Адмирал Ийтън беше на флагманския си пост. Всичко беше свършило, без да се случи нещо, слава на Бога! Руснаците бяха на сто мили отпред, в обсега на ракетите „Томахоук“, но много извън този на всички други средства. Общо взето, той беше доволен. Съединението му бе работило успешно с „Тарауа“, който се бе отправил на юг към Мейпорт, Флорида. Ийтън се надяваше и неговият кораб да може скоро да направи същото. От много време командирите на линейни кораби бяха получили под свое командване самолетоносачи. Бяха държали отряда на „Киров“ под непрекъснато наблюдение. Ийтън беше убеден, че ако се бе стигнало до битка, щяха да се справят с Иван. И, което беше по-важно, беше сигурен, че и Иван го знаеше. Единственото, което вече очакваха, беше заповедта за завръщане в Норфолк. Щеше да е чудесно да си бъдат в къщи за Коледа. Според него хората му го бяха заслужили. Голямата част от екипажа на линейния кораб бяха ветерани и почти всички имаха семейства.