Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

— Този човек се опита да убие пациента ми!

— Какво? — лицето на Печкин беше мораво.

— Капрал, вашият пост вече е пред тази врата. Ако този мъж се опита да влезе в стаята, вие ще го спрете с всички средства. Ясно ли е?

— Да, сър! — Капралът погледна към руснака. — Сър, бихте ли се отдалечили от вратата.

— Какво означава това насилие?

— Сър, бихте ли се отдалечили от вратата веднага. — Морският пехотинец прибра пистолета си в кобура.

— Какво става тук? — Беше Иванов, който беше достатъчно благоразумен да зададе този въпрос със спокоен тон и от три метра разстояние.

— Докторе, вие искате ли вашият моряк да оцелее, или не? — попита го Тейт, опитвайки се да се успокои.

— Какво… разбира се, че се надяваме да оцелее. Как можете да задавате такъв въпрос!

— Тогава защо другарят Печкин току-що се опита да го убие?

— Не съм правил такова нещо! — изкрещя Печкин.

— Какво точно направи той? — попита Иванов.

Преди Тейт да успее да отговори, Печкин започна да говори бързо на руски, после премина на английски.

— Посягах да си взема цигара, това е всичко. Нямам оръжие. Нямам намерение да убивам никого. Исках просто да запаля цигара.

— На целия етаж, с изключение на фоайето, има табели, че пушенето е забранено, и вие не сте ги видели? Вие сте в интензивно отделение, с пациент на сто процента кислород, въздухът и чаршафите на леглото са пропити с кислород, а вие щяхте да запалите шибаната си запалка! — Докторът рядко псуваше. — О, наистина и вие щяхте да сте поизгорен малко и всичко щеше да изглежда като нещастен случай, а момчето щеше да бъде мъртво. Знам кой сте, Печкин, и не мисля, че сте толкова глупав. Махайте се от етажа ми.

Сестрата, която гледаше това, влезе в стаята на пациента. Върна се с пластмасова запалка с бутан, пакет цигари, две изпаднали цигари и странен израз на лицето си.

Лицето на Печкин беше станало пепеляво.

— Доктор Тейт, уверявам ви, че не съм имал такова намерение. Какво казвате, че щеше да стане?

— Другарю Печкин — каза бавно на английски Иванов, — щеше да има експлозия и пожар. Не трябва да се предизвиква пламък в близост до кислород.

— Ничего! — Печкин накрая осъзна какво беше направил. Той беше изчакал сестрата да излезе — медицинските работници никога не ти позволяват да пушиш, когато попиташ. Той не знаеше най-елементарни неща за болниците, а като агент на КГБ беше свикнал да прави всичко, каквото му се иска. Той започна да говори на Иванов на руски. Съветският доктор изглеждаше като родител, който изслушва обяснението на детето си за счупеното стъкло. Отговорът му беше доста енергичен.

От своя страна Тейт започна да се чуди дали не беше прекалил — по принцип всеки, който пушеше, беше идиот.

— Доктор Тейт — каза накрая Печкин, — кълна се, че нямах и представа за това с кислорода. Сигурно съм глупак.

— Сестра — обърна се Тейт, — по никое време няма да оставяме този пациент без наблюдение от персонала — никога. Вземете санитар за кръвните проби и други такива неща. Ако ви се наложи да отидете до тоалетната, първо ще повикате смяна.

— Да, докторе.

— Не се мотайте повече наоколо, господин Печкин. Ако отново нарушите правилата, ще напуснете етажа. Ясен ли съм?

— Ще бъде както вие кажете, докторе, и позволете ми да се извиня.

— Вие оставате тук — каза Тейт на морския пехотинец. После се отдалечи, като гневно клатеше глава, вбесен от руснаците, смутен от самия себе си. Искаше му се да бъде обратно в Бетесда, където му беше мястото, и да може да псува свързано. Слезе със служебния асансьор на първия етаж и пет минути търси офицера от разузнаването, който беше долетял с него. Накрая го намери да играе „Пакман“ в една игрална зала. Влязоха да поговорят в празния офис на управителя на болницата.

— Вие наистина ли помислихте, че той се опитва да убие момчето? — попита невярващо капитанът.

— Какво можех да си помисля? — попита Тейт. — Вие какво мислите?

— Мисля, че просто той без да иска е оплескал нещата. Те искат момчето живо… не, първо искат то да проговори… повече, отколкото искаш ти.

— Откъде знаете това?

— Печкин се обажда в тяхното посолство на всеки час. Подслушваме телефонните разговори, разбира се. Какво ще кажете?

— Ами ако е трик?

— Ако е толкова добър актьор, мястото му е в киното. Вие дръжте това момче живо, докторе, и оставете останалото на нас. Въпреки това идеята с морските пехотинци е добра. Това ще ги стресне малко. Никога не пропускай шанс да ги стреснеш. И така, кога ще дойде в съзнание?