Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

В момента четеше сам в кабината на Уайт, която беше станала постоянният му дом на борда. Ритър предвидливо беше сложил едно изследване на ЦРУ в раницата му. Озаглавено „Блудните деца: Психологически профил на бегълците от Източния блок“, изследването от триста страници беше изработено от екип психолози и психиатри, които работеха за ЦРУ и други разузнавателни агенции, помагайки на бегълците да намерят място в американското общество и — в това беше сигурен — помагайки да се установят пропуските на ЦРУ в сигурността. Не че те бяха много, но всичко, което Управлението правеше, си имаше две страни.

Райън призна на себе си, че това беше доста интересна материя. Той никога не се беше замислял какво подтиква бегълците, смятайки, че оттатък Желязната завеса има достатъчно неща, които биха накарали всеки разумен човек да използва всеки шанс да избяга на Запад. Но това не беше така просто, прочете той, въобще не беше така просто. Всеки, който бягаше, беше напълно уникална личност. Докато един може да схваща неравенството на хората при комунизма и да жадува за справедливост, религиозна свобода, шанс да се развие като личност, на друг просто може да му се е приискало да забогатее, след като е прочел колко хищно капиталистите експлоатират масите и решил, че да си експлоататор си има и добри страни. Райън намери, че това е интересно, макар и да е цинично.

Друг тип беше фалшивият беглец, измамникът, човек, пробутан на ЦРУ като жива дезинформация. Но този тип можеше да се развие и по двата начина. Накрая можеше да стане истински беглец. Америка, усмихна се Райън, може да бъде доста съблазнителна за човек, свикнал със сивия живот в Съветския съюз. Все пак повечето от тези имплантирани хора бяха опасни врагове. Поради тази причина на един беглец никога не се вярваше. Никога. Човек, сменил лагера един път, можеше да го направи отново. Дори и идеалистите имаха съмнения, големи угризения на съвестта за това, че са изоставили своята родина. В бележка под линия един лекар пишеше, че именно изгнанието било най-голямото наказание за Александър Солженицин. За един патриот да е далеч от отечеството беше по-голямо мъчение, отколкото да е в ГУЛАГ. На Райън това му се стори странно, но все пак вероятно.

Останалата част от изследването се занимаваше с проблемите по интегрирането на бегълците в обществото. Немалко съветски бегълци се самоубиваха след няколко години на Запад. Някои просто не можеха да се приспособят към свободата по същия начин, по който хората, стояли дълго време в затвора, често не успяват да свикнат с живот, който не е под строг контрол, и извършват нови престъпления, за да се върнат в „сигурната“ си среда. През годините ЦРУ беше изработило модел за справяне с този проблем и една от диаграмите в приложенията показваше рязкото спадане на случаите на лошо приспособяване към новия живот. Райън четеше бавно и внимателно. Докато правеше доктората си по история в университета в Джорджтаун, през малкото си свободно време той беше посетил няколко лекции по психология. Беше си тръгнал с оформящо се подозрение, че психолозите всъщност не знаят нищо, че се събират и се сплотяват около произволни идеи, които всички могат да използват… Той поклати глава. И жена му от време на време казваше същото. Практикуващ преподавател по очна хирургия в болницата „Сейнт Гай“ в Лондон по програма за размяна на специалисти, Керълайн Райън разглеждаше всичко в черно и бяло. Ако някой има проблем с очите, тя или щеше да го оправи, или нямаше да може да го оправи. Съзнанието беше нещо друго, заключи Джак, след като прегледа изследването за втори път, и към всеки беглец трябва да се подхожда като към отделна личност, с него трябва внимателно да се занимава отзивчив служител, който има и време, и желание. Райън се зачуди дали би бил добър на тази длъжност.

Влезе адмирал Уайт.

— Скучно ли ти е, Джак?

— Не точно, адмирале. Кога ще се свържем с руснаците?

— Тази вечер. Твоите приятели са им дали да разберат след оня инцидент с „Томкет“.

— Това е добре. Може би хората ще се събудят, преди да е станало нещо наистина лошо.

— Мислиш ли? — Уайт седна.

— Е, адмирале, ако те наистина търсят изчезнала подводница, да. Ако не, значи са тук поради напълно различна причина и аз съм сбъркал. По-лошо, аз ще трябва да живея с тази грешка… или да умра с нея.

Тейт се чувстваше по-добре. Доктор Джеймсън го беше отменил и му беше позволил да се свие в лекарското канапе за пет часа. Това беше най-дългият сън, който той беше проспал наведнъж, но беше достатъчен, за да изглежда ненормално активен за останалата част от персонала на етажа. Направи бързо телефонно обаждане и му изпратиха малко мляко. Като мормон Тейт избягваше всичко, в което имаше кофеин — кафе, чай, дори и кола-питиетата, и въпреки че този вид вътрешна дисциплина беше необичайна за един лекар, да не говорим за човек с униформа, той почти не мислеше за нея, с изключение на редките случаи, когато показваше нейния принос за дълголетието пред своите колеги. Тейт изпи млякото си, обръсна се в банята и се появи готов да посрещне още един ден.