Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Моята дивизия е разквартирувана на тридесет километра оттук, но аз не идвам в града — призна си той.

— Другарю лейтенант, дори в Москва има малко ресторанти. Не желаете ли да дойдете при мен вкъщи?

— Даа — запъвайки се, промърмори той и в този миг вратата отново се отвори.

— Марта — обърна се Елена към излизащото момиче. — Ще имаме военен ескорт до вкъщи.

— Сега ще дойдат Таня и Роза — забеляза Марта. Миша наистина почувства облекчение. Трябваше им половин час, за да се доберат пеша до жилището — московското метро все още не беше завършено и беше по-добре да тръгнат, отколкото да чакат трамвай толкова късно вечерта.

Без грим Елена изглеждаше много по-красива. От студения зимен въздух бузите й бяха добили естествена руменина. Момичето вървеше с лека изящна походка, придобита в резултат на десетгодишни напрегнати тренировки. Тя неусетно се носеше по улицата като призрачно видение, а той тропаше край нея със своите тежки ботуши. Чувстваше се като танк в непосредствена близост с чистокръвен кон и внимаваше да не се приближи прекалено и да я настъпи. В този момент той все още не подозираше каква сила се крие зад естествената грация на момичето.

Едва ли е имало по-прекрасна нощ от тази, макар че после в течение на — колко бяха? — двадесет, да, имаше още много такива нощи, докато не свършиха преди тридесет години. „Господи — помисли си той, — на 14 юли щяхме да празнуваме петдесетгодишнина от нашата сватба. Господи…“ Филитов машинално си изтри очите с носната кърпичка.

Тридесет години — цифрата тридесет не напускаше съзнанието му. Сърцето му се свиваше от мъка, а пръстите, стискащи писалката, бяха побелели от напрежение. Той не преставаше да се удивява, че любовта и омразата могат тъй тясно да се преплитат. Миша се наведе над дневника си…

След един час Михаил Семьонович стана от бюрото си и отиде до гардероба в спалнята. Облече униформата си на полковник от танковите войски. Фактически той беше в запаса и това бе станало, преди още да са се родили полковниците, намиращи се сега на действителна военна служба. Но работата в Министерството на отбраната носеше привилегии, а освен това той беше личен помощник на министъра. Това бе едната причина. Другите три причини изпъкваха на китела му три златни звезди, които висяха от тъмночервени ленти. Филитов беше единственият военен в историята на Съветската армия, станал три пъти Герой на Съветския съюз на бойното поле, награден за храброст и мъжество пред лицето на врага. Имаше и други наградени с такива звезди, но звездите често се присвояваха по политически съображения и това нараняваше неговото чувство за справедливост. Такива награди не бива да се раздават за щабна работа, а още по-малко — един партиен деец да ги окачва на гърдите на друг като евтини дрънкулки. Званието „Герой на Съветския съюз“, считаше Филитов, би трябвало да се присъжда само на ограничен кръг хора, които като него са рискували живота си, проливали са кръв — и често са загивали за родината. Той си спомняше за това всеки път, когато обличаше униформата си. Под долната му риза се криеха дълбоки белези, получени в боя, когато един немски бронебоен снаряд с калибър осемдесет и осем милиметра проби бронята на танка му и подпали боеприпасите. Тогава въпреки пламтящия танк и горящия комбинезон на тялото му той насочи своето седемдесет и шест милиметрово оръдие и с последния си изстрел унищожи немския оръдеен разчет. За този подвиг го наградиха с трета златна звезда. В резултат на раняването дясната ръка на Михаил Семьонович бе почти обездвижена, което не му попречи още близо два дни да води остатъка от полка си в решаващото сражение на Курската дъга. Ако се бе измъкнал от танка заедно с другите членове на екипажа или беше евакуиран от района, както полковият хирург настояваше, може би щеше напълно да се възстанови. Но той знаеше, че не бива да изоставя другарите си в критичната обстановка и трябва да нанесе ответния удар. И оставайки в горящия танк, той продължи да стреля. Ако не го бяха ранили тежко, можеше да стане генерал, а може би и маршал. Впрочем каква е разликата? Филитов беше прекалено практичен човек, живеещ в реалния свят, и не размишляваше много върху това, което би могло да се случи. Ако той бе продължил да воюва, можеше и да го убият. А така, след раняването, имаше възможност да прекарва повече време с Елена. Тя почти всеки ден идваше в отделението за изгаряния в института. В началото бе ужасена от степента на нанесените поражения по тялото му, но впоследствие започна да се гордее с раните, както Миша се гордееше. Никой нямаше основание да се съмнява, че съпругът й не е изпълнил дълга си към родината.