Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Господин адмирал — каза Джак, — налага се да открия нова област за изучаване.

— Коя по-точно?

— „Чайният клипер“.

— Много си скромен. Дори и аз нямам достъп до тази разработка.

Райън се облегна на креслото си.

— Господин адмирал, ако те се занимават в Душанбе със същите неща, с които и ние в проекта „Чайният клипер“, непременно трябва да се запознаем с подробностите. По дяволите, как ще узнаем какво следва да търсим, ако някой не ни обясни как изглежда едно такова място.

— Аз от маса време твърдя същото. — По лицето на заместник-директора на ЦРУ се появи усмивка. — Но от службата за сигурност на Стратегическата отбранителна инициатива възразяват. Съдията Мур ще трябва да се обърне за разрешение към президента.

— Добре, нека се обърне към президента. Но какво ще кажете, ако дейността на руснаците в района на Душанбе е свързана с предложенията, които те току-що направиха на разговорите по разоръжаването.

— Така ли мислиш?

— Кой може да твърди със сигурност? — Джак вдигна рамене. — Но това е едно съвпадение, което ме тревожи.

— Добре, ще приказвам с директора.

След два часа Райън си тръгна към КЪЩИ. Той седна зад волана на своя „Ягуар XJS“ и се упъти към „Джордж Уошингтън-Паркуей“. Колата беше свързана е един от най-щастливите спомени от службата му в Англия. Той толкова обикна нежната отзивчивост на своя дванадесетцилиндров двигател, че прати в оставка почетния фолксваген „Рабит“. Както винаги, той се опита да освободи мозъка си от служебните проблеми. Като смени последователно предавките, стигна до пета директна. Колата набра скорост и вниманието му остана съсредоточено в пътната обстановка.

— Какво има, Джеймс? — поинтересува се директорът на ЦРУ.

— Ами Райън счита, че засилването на дейността на руснаците на обектите „Моцарт“ и „Бах“ може би има отношение към преговорите по разоръжаването. Струва ми се, че е прав. Райън желае да получи достъп до проекта „Чайният клипер“. Обясних му, че ще се наложи да се обърнете към президента — усмихна се адмирал Гриър.

— Добре, ще му изкарам писмено разрешение. Да, и това още повече ще се хареса на генерал Паркс. Те имат пълномащабно изпитание, определено за края на седмицата. Нека Райън да присъства там — уморено се усмихна съдията Мур. — А ти какво мислиш?

— Мисля, че Джак е стигнал до правилен извод. Душанбе и „Чайният клипер“ по същество са аналогични проекти. Между тях има много сходства в подробностите, прекалено много, за да са просто съвпадение. Нашата оценка трябва да бъде на ниво.

— Съгласен съм. — Мур се обърна и погледна през прозореца. Светът ще се промени отново. Може да потрябват десет или повече години, но светът ще се промени. Обаче след десет години други ще решават тези проблеми. Няма съмнение, че Райън ще бъде сред тях, помисли си Мур. — Утре ще го изпратя там със самолет. Може би ще ни потръгне и с Душанбе. Семейство Фоли успяха да съобщят на КАРДИНАЛА, че много се интересуваме от това място.

— На КАРДИНАЛА ли? Добре.

— Но ако нещо се случи…

— Господи, надявам се, че ще бъде внимателен — кимна заместник-директорът по разузнаването.

„След смъртта на Дмитрий Фьодорович Министерството на отбраната вече не е същото, както преди“ — пишеше с лявата ръка в дневника си полковник Михаил Семьонович Филитов. Той бе привикнал да става рано и сега седеше на столетната дъбова маса, която жена му бе купила малко преди смъртта си — кога беше това? Минаха тридесет години, спомни си Михаил Семьонович. Тридесет години се навършват през февруари. За миг затвори очи. Тридесет години.

Не минаваше и ден, без да си спомни за своята Елена. Нейната избледняла от времето снимка в потъмняла сребърна рамка стоеше пред него на масата. Явно той не разполагаше с време, за да я лъсне, а да кани прислужница не му се искаше. Снимката показваше една млада жена със стройни мускулести крака и ръце, вдигнати над едва наклонената встрани глава. На кръглото славянско лице грееше широка приветлива усмивка, която до съвършенство изразяваше радостта, която е изпитвала Елена, като танцувала в балета на театъра „Киров“.

Полковникът се усмихна, като си спомни за първото впечатление на младия командир, попаднал на спектакъла като награда за това, че е поддържал в най-добро техническо състояние танка си в цялата дивизия. Как успяват да го правят? Момичетата са стъпили на крайчетата на пръстите си, сякаш са на островърхи кокили. В детството си той се бе разхождал на кокили, но как е възможно при това да танцуват и още повече тъй грациозно! И ето че тя се усмихна на младия красив офицер, седящ на първия ред. За миг техните погледи се срещнаха. Той си помисли, че това е просто едно мимолетно съприкосновение на погледите, но нещо се промени в усмивката й и той разбра, че в този момент тя се усмихва не на залата, а само на него. Куршум да бе попаднал в сърцето му, щеше да произведе по малко впечатление. Михаил Семьонович не помнеше какво стана по-нататък на представлението, нито кой бе балетът. Той се въртеше в креслото и обмисляше какво да предприеме. Лейтенант Филитов вече се проявяваше като многообещаващ млад офицер от танковите войски. Жестоките сталински чистки в командирския корпус му откриваха възможности за бързо повишение. Пишеше статии по тактиката на танковия бой, прилагаше новаторски умения и подходи в ученията и упорито се бореше срещу лъжливите „уроци“ от Испания с увереността на човек, който е роден за тази професия.