Том Клэнси - Реална заплаха

— Благодаря ти, Хуан — тихо каза тя.

Кортес каза от сърце:

— Мойра, благодарение на теб аз отново съм човек. Ти направи много за мен. Следващия път, когато дойда във Вашингтон, трябва…

— Ще го направим.

Следва я през по-голямата част от пътя до дома й, за да й покаже, че желае да я защитава. Отклони се, преди да се доближи твърде много до къщата, където децата й — а те със сигурност я чакаха — можеха да го забележат. Кортес се върна до апартамента си с усмивка, дължаща се не само на успеха на мисията му.

Колежките й веднага се досетиха. След като беше спала по-малко от шест часа, Мойра нахълта в канцеларията облечена в костюм който не бе докоснала повече от година. Очите й искряха, а това не може да се скрие. Дори директорът Джейкъбс го забеляза, но никой не каза нищо. Джейкъбс я разбираше. Погребал беше жена си само два месеца след като Мойра загуби съпруга си, и разбра, че подобни празнини в живота на човека не винаги могат да бъдат запълнени с работата. „Браво на нея“ — помисли си той. Тя все още имаше деца у дома си. Трябва да облекчи графика й. Заслужаваше още един шанс да намери истинския живот.

Чавес си помисли, че всичко мина изненадващо лесно. В края на краищата те бяха сержанти, но човекът, разпоредил всичко това, е бил умен. Нямаше никакви разпределяния по групи, за да се реши кой каква функция ще изпълнява. В неговия взвод имаше един сержант, който помагаше на капитан Рамирес. Имаше и човек от военната здравна служба, доста добър сержант, от Специалните сили, който вече беше преминал оръжейна подготовка. Някога Хулио Вега и Хуан Пискадор са носили картечници и сега получиха „трионите“. Същото важеше и за радиста им. Всеки член на екипа зае удобна позиция в предварително избраното си място. Всички бяха достатъчно добре обучени, за да ценят опита на останалите, а допълнителното съвместно обучение засили това уважение още повече. Трудният режим беше увеличил гордостта, с която всички пристигнаха, и след две седмици екипът работеше като добре смазана машина. Чавес, випускникът на школата за рейнджъри, беше водач и разузнавач. Задачата му беше да разучава пътя напред, да се придвижва тихо от едно прикритие до друго, да наблюдава и да слуша, а след това да докладва забелязаното на капитан Рамирес.

— Окей, къде са? — попита капитанът.

— На двеста метра оттук, зад ъгъла — прошепна в отговор Чавес. — Петима са. Трима спят, а двама са будни. Един е седнал до огъня. Другият носи автомат и се разхожда наоколо.

В планините беше хладно дори и през лятото. Някъде далеч един койот виеше към луната. Елени минаваха през дърветата тихо като шепот и единственият шум, който напомняше за хората, беше далечният рев на реактивни самолети. Ясната нощ позволяваше изненадващо добра видимост дори и без очилата за виждане в условията на ниска осветеност, които обикновено носеха. Звездите в небето над тях не примигваха в редкия планински въздух, а изглеждаха като някакви постоянни и дискретни светещи точки. Друг път Чавес би забелязал такава красота, но тази нощ беше предназначена за работа.

Рамирес и останалите носеха белгийски камуфлажни униформи в четири цвята. Лицата им бяха намазани с подходящи гримове (разбира се, в армията не ги наричат така), за да се сливат със сенките така добре, както невидимият човек на Уелс. И най-важното беше, че в тъмнината се чувстваха съвсем добре. Нощта беше най-добрият и най-силният им приятел. Човек ловува денем. Всичките му възприятия, всичките му инстинкти и изобретения работеха, най-добре на светло. Биоритмите му го правеха по-малко ефективен през нощта — освен ако не положеше големи усилия да ги преодолее, както бяха направили тези войници. Дори американските индиански племена, живели в хармония с природата, се страхували от нощта и почти никога не воювали на тъмно, дори не охранявали лагерите си през нощта — като с това са дали първата полезна доктрина на американската армия за нощни оперативни действия. Нощем човек пали огньове както за светлина, така и за топлина, но с това ограничава видимостта си до няколко метра, а иначе човешкото око да вижда доста добре в тъмното.

— Само петима ли?

— Толкова преброих, сър.

Рамирес кимна и с жест подкани още двама мъже да се приближат. Даде няколко тихи заповеди. Той отиде с другите двама надясно, за да излезе над лагера. Чавес отново тръгна напред. Работата му беше да обезвреди часовия, както и хората, които спяха до огъня. Нощем тихото придвижване е по-трудно и от виждането. Човешкото око е устроено по-добре да забелязва на тъмно движение, отколкото неподвижни обекти. Чавес стъпваше внимателно, като опипваше с крака земята под себе си, за да провери дали няма нещо, което да го подхлъзне или да се счупи и да вдигне шум. Слухът не бива да се подценява. През деня този начин на придвижване би изглеждал смешен, но прокрадването си имаше своята цена. Най-лошото беше, че се придвижваше бавно, а Динг не беше по-търпелив от който и да е друг човек, ненадхвърлил тридесетте. Не се беше преборил съвсем с тази слабост. Ходеше приведен с вдигнато оръжие, готово за защита от изненади, и с наближаването на момента сетивата му се изостриха докрай, сякаш през кожата му протичаше електрически ток. Извърташе глава бавно наляво и надясно, а очите му не се спираха на нищо, тъй като ако човек гледа в един предмет на тъмно, след няколко секунди го губи от погледа си.