Том Клэнси: Реална заплаха

— Няма да получиш абсолютно никакви осколки — отбеляза един от цивилните.

— А какъв е смисълът от бомбардировач „Стелт“ — попита друг техник, — ако лошите получат картина на радара си от въоръжението?

— Хм — каза първият. — А каква полза да имаш бомба, която само ядосва другия?

— Като я вкараш през предния вход на къщата му, той няма да живее достатъчно дълго, че да има време да се ядосва, нали така?

— Хм.

Но цивилният знаеше за какво е предназначена бомбата. Един ден тя щеше да виси закачена на МТС, модерния тактически щурмови бомбардировач, базиран на самолетоносач и произведен по технологията „Стелт“. Помисли си, че най-после военноморските сили завършват програмата. Време беше. Но за момента работата се състоеше в това да се види дали тази нова бомба с различно тегло и различен център на тежестта ще намери целта със стандартното оборудване за логическо насочване. Повдигателната машина се приближи и пое острото тяло от платформата. След това операторът направи маневра и го премести под централния пилон на един щурмови бомбардировач „А-6E Интрудър“.

Техниците и офицерите отидоха при хеликоптера, който щеше да ги закара до бомбеното стрелбище. Никой не бързаше. След час един от цивилните, скрит на сигурно място в бункер с ясно обозначение, насочи някакво странно на вид приспособление към целта на четири мили от него. Целта беше стар петтонен камион, бракуван от морската пехота, който сега, ако всичко се развиеше по план, щеше да загине от жестока и зрелищна смърт.

— Самолетът идва насам и преминава над стрелбището. Хайде да започваме танците.

— Разбрано — отговори цивилният и натисна спусъка на целеуказателя. — Хванал съм целта.

— Самолетът докладва прехващане на целта — готови… — каза глас от комуникационната уредба.

В другия край на бункера един офицер наблюдаваше телевизионна камера, фокусирана на приближаващия се самолет.

— Откачи се. Чудесно освобождаване от релсата на изхвъргача.

По-късно щеше да провери този момент и по записите от камерата на изтребителя-бомбардировач „А-4 Скайхоук“, който следваше другия. Малко хора знаеха, че самото хвърляне на бомбата от самолета е сложно и потенциално опасно упражнение. Трета камера проследяваше бомбата при движението й надолу.

— Перките се движат точно както трябва. Ето…

Разположената на камиона камера беше високоскоростна. Трябваше да бъде такава. Бомбата падаше твърде бързо, за да може някой да я види при снимането. По времето, когато басовият звук от детонацията достигна бункера, операторът, вече пренавиваше лентата. Записът се преглеждаше кадър по кадър.

— Окей, ето я бомбата. — Носът й се появи на десетина метра над камиона. — С какъв детонатор беше тя?

— ПВ — отговори един от офицерите. ПВ беше съкращение за променливо време. Бомбата имаше минирадарен предавател-приемател на носа си и бе програмирана така, че да избухне на определено разстояние от земята, в случая метър и петдесет, или почти в момента, в който удари камиона. — Ъгълът изглежда отлично.

— Знаех си, че ще стане — тихо отбеляза един от инженерите. Той беше предложил, след като бомбата тежи четиристотин килограма, да се програмира насочващото оборудване за по-малкото тегло. Макар теглото й да не съответстваше на настройката на апаратурата, намалената дебелина на целулозния корпус позволяваше постигане на сходни балистични данни. — Детонация.

Както е при всички скоростни снимки на такова събитие, екранът блесна в бяло, след това премина в жълто, след това червено и накрая черно, като разширяващите се газове от мощния експлозив се охлаждаха във въздуха. Пред газовете се носеше ударната вълна: въздух, сгъстен до такава степен, че е по-твърд от стоманена стена и се движи по-бързо от който и да е куршум. Никоя преса не би могла да постигне подобно сгъстяване.

— Току-що убихме още един камион. — Забележката беше напълно излишна. Около четвърт от корпуса на камиона беше набита право в плиткия кратер с дълбочина около метър и двадесетина метра в диаметър. Останалата част от камиона беше разпръсната като шрапнел. Един от цивилните си помисли, че в общи линии ефектът не беше по-различен от този на голяма автомобилна бомба от типа, използван от терористите, но далеч по-безопасна за този, който я хвърля.

— По дяволите, не мислех, че ще стане така лесно. Прав беше, Ърни, дори не е нужно да препрограмираме търсещото устройство — отбеляза един подполковник от военноморските сили. Помисли си, че току-що бяха спестили на военноморските сили над милион долара. Грешеше.