Том Клэнси: Реална заплаха

— Добро утро, сър. Аз съм Рамон. Това е Хесус — каза по-високият. Собственикът на яхтата се притесняваше от това, че те бяха толкова очевидно спретнати версии на… на кого? Дали пък просто не са искали да изглеждат представителни?

— Смятате ли, че ще се справите с тази работа? — попита собственикът.

— Si 2 2 Да (исп.). — Б.пр. . Имаме опит с големи моторни яхти. — Мъжът се усмихна. Зъбите му бяха равни и чисти. Явно беше от хората, които постоянно се грижат за външния си вид, мислеше собственикът. Вероятно е прекалено предпазлив. — И ще се убедите, че Хесус е чудесен готвач.

Очарователно дребно копеле такова.

— Добре. Помещенията за екипажа се намират при носа. Яхтата е с пълни резервоари и двигателите вече са загрети. Хайде да тръгваме към по-хладни места.

— Muy bien, Capita’n. 3 3 Много добре, капитане (исп). — Б.пр. — Рамон и Хесус разтовариха багажа си от джипа. Наложи се да го пренесат на няколко пъти, но към девет часа „Емпайър билдър“ прибра въжетата си и пое към открито море, като подмина шепа увеселителни яхти, излизащи от пристанището и пълни с yanqui 4 4 Янки. Думата е написана така, както вероятно би я изговорил испанец. — Б.пр. туристи и техните въдици. След като излезе от залива, яхтата се насочи на север. Пътуването щеше да трае три дни.

Рамон вече беше поел руля. Това означаваше, че той си седи в удобния стол, докато автопилотът „Джордж“ се занимаваше с управлението. Маршрутът беше лек. Този тип яхти имаха стабилизатор на кила. Единственото разочарование идваше от помещенията за екипажа, които собственикът беше пренебрегнал. Рамон се замисли колко типично е това. Яхта, струваща милиони и оборудвана с радар и всички възможни удобства, но екипажът й няма дори телевизор и видео, за да се развличат хората, когато не са на вахта…

Наклони се в стола си и извърна врат, за да погледне към носовото помещение. Собственикът беше там, спеше и хъркаше, сякаш работата по извеждането на яхтата в открито море го бе изтощила. Или може би жена му го е изтощила? Тя лежеше до съпруга си по корем върху хавлията. Горнището на банския й беше с развързани презрамки, за да може гърбът й да добие равномерен загар. Рамон се усмихна. Имаше много начини да се забавлява човек. Но по-добре е да почака. Очакването правеше всичко още по-интересно. Дочу звук от видеото в главния салон зад мостика, където децата гледаха някакъв филм. Изобщо не му мина през ума, че трябва да изпитва жал за четиримата. Но той не беше съвсем безсърдечен. Хесус можеше да готви добре. Те и двамата харесаха идеята да нахранят добре осъдените.

Беше достатъчно светло, за да може да се гледа и без очилата за нощно виждане. Настъпил бе сутрешният сумрак, който пилотите на хеликоптери ненавиждаха, тъй като окото трябваше да се адаптира към изсветляващото небе и земята, която все още беше в сенки. Хората от взвода на сержант Чавес седяха, завързани с четириточкови предпазни колани, и държаха оръжието между коленете си. Хеликоптерът „UH60A Блекхоук“ се издигна високо над един хълм, а след като отмина върха му, рязко се снижи.

— Тридесет секунди — каза пилотът на Чавес по разговорната уредба.

Десантът трябваше да бъде таен, което означаваше, че хеликоптерите бързо се издигаха и спускаха по долините, като гледаха да се движат така, че да объркат евентуални наблюдатели. Хеликоптерът се гмурна към земята. Малко преди да се удари в нея, пилотът дръпна лоста за управление, което накара машината да застане с носа нагоре и послужи като сигнал за командира на екипажа да отвори плъзгащата се врата от дясната страна, а десантниците да завъртят освобождаващите дискове на коланите си. Хеликоптерът можеше да се докосне до земята само за един миг.

— Хайде!

Чавес излезе първи, като се отдалечи на около три метра, преди да залегне. Взводът му стори същото, което позволи на хеликоптера да се вдигне незабавно и да възнагради всеки от бившите си пътници с шепа пясък в лицето, докато се издигаше нагоре към небето. Щеше да се появи откъм южния край на хълма, сякаш изобщо не е спирал. Отдолу взводът се събра и навлезе в гората. Неговата работа току-що беше започнала. Сержантът даде команди с движение на ръцете и ги поведе тичешком. Това щеше да бъде последната му мисия, след нея можеше да си почине.

В базата за изпитания и разработване на оръжия за военноморските сили Чайна Лейк в Калифорния екип цивилни техници и няколко експерти оръжейници от военноморските сили се суетяха около една нова бомба. Макар да имаше размерите на старата деветстотинкилограмова бомба, тя беше почти с триста и двадесет килограма по-лека. Това се дължеше на конструкцията й. Вместо от стомана кожухът на бомбата беше направен от целулоза, усилена с кевлар — идея, заимствана от французите, които бяха направили гилзи от органичния продукт, — и имаше метални приспособления за закачане на перки или за по-сложния хардуер, който щеше да я превърне в бомба с логическо управление, способна да се насочи към определена цел. Малко известен беше фактът, че умните бомби са по принцип прости железарии, на които е монтирано насочващо оборудване.