Том Клэнси: Реална заплаха

Зад затворената врата президентът седна на мястото си. Един стюард филипинец внесе през една от страничните врати поднос с кафе и кроасани и застана мирно, преди да излезе. С това предварителните приготовления приключиха и Кътър започна да чете своя утринен информационен разузнавателен доклад. Той беше изпратен от ЦРУ до дома му във Форт Майер, Вирджиния, преди разсъмване, което даде възможност на адмирала да го перифразира. Докладът не отне много време. Беше късна пролет и светът представляваше сравнително тихо място. Войните в Африка или в други места нямаха голямо значение за интересите на Америка, а Близкият изток бе толкова спокоен, колкото изобщо можеше да бъде. Това освобождаваше време за други неща.

— Какво става с „Увеселителна лодка“?

— В ход е, сър. Хората на Ритър вече работят — отговори Кътър.

— Все още се притеснявам за сигурността на операцията.

— Господин президент, сигурността е толкова добра, колкото може да се очаква. Има рискове — човек не може да предотврати всичко, — но държим броя на ангажираните хора До абсолютния минимум, а те са внимателно избирани и вербувани.

С тези думи съветникът по въпросите на националната сигурност си спечели едно изсумтяване. Президентът беше хванат в капан — и както се случва с почти всички президенти, сега се намираше в това положение заради собствените си приказки. Президентските обещания и изявления… хората имаха дразнещия навик да ги помнят. А дори и да не ги помнеха, винаги имаше журналисти и политически съперници, които не пропускаха възможността да направят необходимите подмятания. Толкова много неща бяха станали както трябва през мандата му на президент. Но и толкова много от тях бяха тайна — и за раздразнение на Кътър някак си тези тайни бяха запазени. Е, разбира се, така трябваше. С уговорката, че на политическата арена никоя тайна не беше истински свещена, особено през изборната година. Кътър не би трябвало да се вълнува от тези неща. Той беше кадрови офицер от флотата и следователно трябваше да бъде аполитичен в разбиранията си за подробностите на националната сигурност. Но човекът, формулирал точно това правило, трябва да е бил монах. Членовете на висшата изпълнителна власт не полагаха клетва за бедност и целомъдрие, а и послушанието беше нещо от отминали времена.

— Обещах на американския народ, че ще направим нещо по този въпрос — сърдито отбеляза президентът. — А не сме постигнали абсолютно нищо, по дяволите.

— Сър, не можете да се справяте със заплахи за националната сигурност само с помощта на полицията. Националната сигурност или е застрашена, или не е. — Кътър беше натрапвал това мнение в продължение на години. Най-после имаше публика, която реагираше.

Последва ново изсумтяване:

— Да, добре, аз казвах и това, нали?

— Да, господин президент. Време е да научат един урок за това как играят големите момчета. — Кътър беше заемал тази позиция още отначалото, когато беше заместник на Джеф Пелт, но едва сега, когато Пелт го нямаше, се наложи неговото мнение.

— Окей, Джеймс. Топката е в теб. Тичай с нея. Само не забравяй, че искаме резултати.

— Ще ги получите, сър, можете да разчитате на това.

— Време е онези копелета да получат урок — помисли на глас президентът. Сигурен беше, че уроците ще бъдат трудни. В това отношение беше прав. Двамата мъже седяха в стаята, в която бе съсредоточена и от която излизаше върховната сила на най-мощната нация в историята на цивилизацията. Хората, избрали човека, който обитаваше тази стая, правеха това най-вече заради собствената си защита. Защита срещу прищевките на чужди сили и вътрешни хулигани, всякакви врагове. Тези врагове се явяваха във всевъзможни варианти, за някои от които основателите на страната не са могли дори да подозират. Но единият от традиционните врагове се намираше тук, в тази стая… макар и не точно онзи, който президентът бе имал предвид.

След един час слънцето изгря над Карибското крайбрежие и за разлика от комфортната стая с климатична инсталация в Белия дом тук въздухът беше тежък и гъст от влагата. Денят обещаваше отново да бъде зноен, а атмосферното налягане — високо. Залесените хълмове на запад спираха местните ветрове и ги правеха слаби като шепот, а собственикът на яхтата „Емпайър билдър“ отдавна беше готов да излезе в морето, където въздухът беше по-хладен и ветровете свободни.

Членовете на екипажа му закъсняха. Не му харесваха, но пък и не беше необходимо. Достатъчно беше да се държат както трябва. В края на краищата семейството му се намираше зад граница.