Том Клэнси - Реална заплаха

— Тази яхта има трюм, в който може да се натовари… — Вегенер се намръщи. — Да кажем, че е заредил резервоарите на последната спирка. Достатъчно лесно може да стигне до Бахамските острови. Може да дозареди там и да отиде където пожелае на Източния бряг.

— Каубой — вметна О’Нийл. — Първият от много време насам.

— Защо мислиш така?

— Сър, ако аз притежавах толкова голяма яхта, съвсем сигурно е, че нямаше да я карам без радар. Неговият радар не работи.

— Надявам се да грешиш, синко — каза капитанът. — Колко време мина, откакто имахме такъв случай за последен път?

— Пет години, а може би и повече. Мислех, че тези неща отдавна са останали в миналото.

— Ще разберем след час. — Вегенер отново се вгледа в мъглата. Видимостта беше по-малка от двеста метра. След това погледна към дисплея на радара. Яхтата беше най-близката им цел. Помисли за малко, а след това превключи радара в състояние на покой. Докладите от разузнавателните служби съобщаваха, че сега трафикантите имат антирадарни устройства.

— Ще го включим отново, когато се доближим на, е, на четиридесет мили.

— Тъй вярно, капитане — отговори младежът.

Вегенер се настани в кожения си стол и извади лулата от джоба на ризата си. Установи, че вече я пълни все по-малко и по-малко, но тя беше част от имиджа, който беше си създал. След няколко минути вахтата на мостика се нормализира. Спазвайки традицията, капитанът идваше, за да поеме два часа от сутрешната вахта — вахтата, на която стоеше най-младият офицер, — но О’Нийл беше умно момче и не се нуждаеше от много наглеждане, особено когато Ореза е наоколо. Португалецът Ореза беше син на рибар от Глостър и славата му се доближаваше до тази на неговия капитан. С трите си мандата в академията на бреговата охрана той беше образовал цяло поколение офицери, както някога Вегенер беше специализирал в привличането на армейци за работа при себе си.

Ореза беше човек, който разбираше колко важна е чаша хубаво кафе и едно от сигурните неща при отиването на мостика, когато Ореза е там, беше, че човек сигурно ще получи чаша от собственото му кафе. То се сервираше точно навреме в специалната чаша, която използва бреговата охрана, оформена като ваза, широка в гумираното дъно и тясна в отвора, за да не се преобръща и разплисква. Предвидена за използване на малки патрулни катери, тази чаша беше удобна и на „Панаш“, който се движеше доста пъргаво На Вегенер това почти не му правеше впечатление.

— Благодаря — каза капитанът, като пое чашата.

— Мисля, че ни трябва около час.

— Така е — съгласи се Вегенер. — Ще застанем на бойните постове в седем и четиридесет. Кой е с дежурната лодка?

— Уилкокс, Крамер, Абел, Дауд и Обреки.

— Обреки досега правил ли е такова нещо?

— Той е фермерско момче. Знае как да използва пушка. Райли го провери.

— Нека Райли застане на мястото на Крамер.

— Нещо не е ли наред, сър?

— Има нещо особено в този случай — отговори Вегенер.

— Вероятно просто радиото им се е повредило. Това не се е случвало от… Господи, не си спомням кога това стана за последен път, но, да. Да извикам ли Райли тук?

Капитанът кимна с глава. Ореза се обади и Райли се появи след две минути. Двамата старшини и капитанът поговориха на мостика. По часовника на мичман О’Нийл разговорът отне само минута. Младият офицер реши, че е много странно капитанът му да се доверява на старшините повече, отколкото на хората от каюткомпанията си. Но офицерите, произведени от старшини, имаха свой начин на действие:

„Панаш“ бръмчеше и се носеше през вълните с пълна скорост. Той беше проектиран за двадесет и три възла и въпреки че няколко пъти беше вдигал малко над двадесет и пет, това се случваше само когато не е натоварен и дъното му е току-що боядисано, а морето — спокойно. Дори и сега, когато турбонагнетателите набиваха въздух в дизеловите двигатели, максималната скорост беше малко по-висока от двадесет и два възла. Това означаваше, че се движеха с много клатушкане. Хората на мостика компенсираха това, като стояха широко разкрачени, а О’Нийл — като ходеше колкото е възможно повече. Кондензиралата влага от мъглата зацапваше стъклата на мостика. Младият офицер включи чистачките. Излезе на пътеката до мостика и се вгледа в мъглата. Не му харесваше да се движи без радар. Вслушваше се, но не чуваше нищо друго освен тихото ръмжене на двигателите на „Панаш“. Мъглата причиняваше това. Като някакво мокро покривало тя пречеше на видимостта и поглъщаше шума. Продължи да се вслушва още минута, но освен шума на дизеловите двигатели се чуваше само как корпусът на кораба цепи водата. Погледна към кърмата, преди да се върне в рулевата кабина. Бялата боя на катера помагаше той да остане незабелязан.