Том Клэнси - Всички страхове

Тя стана и се приближи към вратата.

— Добро утро, Маркъс.

— Здравейте, доктор Елиът.

— Какво те води насам? — попита тя и махна с ръка към канапето. — Сядай.

— Статията във вестника.

— Четох я — осведоми го съветничката по националната сигурност със съпричастен тон.

— От когото и да е излязла информацията, тя сериозно застрашава един от най-важните ни агенти.

— Знам. Може да се е изпуснал някой от вашите хора. Нали в статията пишеше за някакво вътрешно разследване?

— Не, не е от нас.

— Така ли?

Доктор Елиът се облегна. Пръстите й се заиграха със синьото копринено шалче, което носеше на врата си.

— Кой може да е тогава?

— Не знам, Лиз.

Кабът изглеждаше още по-объркан, отколкото можеше да се очаква. „Може би — помисли си игриво тя — си мисли, че той е обект на разследването? Интересна идея.“

— Искам да говорим с Холцман.

— Какво означава това?

— Имам предвид, че със съдействието на ФБР можем неофициално да го предупредим, че се държи безотговорно.

— Чия е идеята, Маркъс?

— На Райън и Мъри.

Тя замълча за момент, сякаш обмисляше положението.

— Не мисля, че предложението е уместно. Знаеш какви са репортерите. Ако ще ги удряш, по-добре ударът ти да попадне точно в целта… хмм. Мисля, че мога да се справя с положението. Ако ми разрешиш, разбира се.

— Проблемът е изключително сериозен. СПИНАКЪР е много важен агент.

Вълнението понякога караше Кабът да се повтаря.

— Знам. Райън бе абсолютно категоричен за това. Все още ли не сте потвърдили сведенията му?

Кабът поклати глава.

— Не. Джак ходи в Англия и е помолил Интелиджънс сървис да се поослуша, но не очакваме да открият нещо.

— Какво искаш да кажа на Холцман?

— Че е възможно да компрометира изключително ценен източник на информация. Агентът ни може да бъде убит, а политическите последствия ще бъдат сериозни — заключи Кабът.

— Да, подобно разкритие ще окаже нежелан ефект върху политическия им живот, нали?

— Ако СПИНАКЪР е прав, очакват ги големи сътресения. Но разгласяването на сведенията му го застрашава. Не забравяй, че…

Елиът го прекъсна:

— Че Кадишев е главният ни коз там? Да. И ако „изгори“, оставаме без силни карти. Разбрах те отлично, Маркъс. Благодаря. Ще поработя по въпроса.

— Ще ти бъда много благодарен, ако успееш — отвърна Кабът след кратко мълчание.

— Чудесно. Имаш ли още нещо тази сутрин?

— Не. Дойдох само за това.

— В такъв случай искам да ти покажа нещо. Нещо, върху което работим Доста е интересно — прибави тя и Маркъс я разбра.

— Какво е то? — попита предпазливо директорът.

— Предупреждавам те, че е абсолютно поверително.

Елиът извади голям плик от бюрото си.

— Абсолютно, Маркъс. Не трябва да излиза от сградата. Ясно ли е?

— Да — отвърна Кабът, който вече любопитстваше.

Лиз отвори плика и му подаде няколко снимки. Кабът ги разгледа.

— Коя е тази жена?

— Карол Зимър. Вдовица на сержант от военновъздушните сили, който е загинал по неясен начин.

Елиът му разказа още няколко подробности.

— Райън ходи по жени? Да пукна на място.

— Има ли някакъв начин да получим допълнителна информация от вас?

— Ако трябва да го направим, без да събудим подозрението му, ще е доста трудно — поклати глава Кабът. — От двамата му бодигардове — Кларк и Чавес — няма да научим нищо. Ще го прикрият. Приятели са.

— Райън е приятел с охраната си? Сериозно ли говориш?

Елиът бе изненадана. Все едно човек да дружи с мебелите си.

— Кларк е стар оперативен офицер. Чавес е младок, който работи като охрана, докато учи в колежа. Иска да става оперативен офицер. Преглеждал съм досиетата им. Кларк трябва да се пенсионира след още няколко години и мястото в охраната е нещо като благодарност за добрата му служба. Вършил е доста интересни неща. Добър човек и добър офицер.

Елиът бе леко разочарована, но щом като Кабът го казваше, значи не можеха да постъпят по този начин.

— Искаме да освободим Райън.

— Няма да е лесно. На Хълма го харесват.

— Преди малко каза, че не ти се подчинява.

— Тези номера не вървят в Конгреса и ти добре го знаеш. Ако сте решили да го уволните, президентът трябва да поиска оставката му.

„Но това също няма да мине на Хълма“ — помисли си Елиът. Явно Кабът не можеше да й помогне. В интерес на истината Елиът не бе очаквала помощ от него. Маркъс бе твърде слабохарактерен.

— Предполагам, че ще успеем да се справим и сами.

— Така ще е най-добре. Ако в Ленгли се разчуе, че и аз имам пръст в работата, ще ме помислят за злобен. Не мога да го позволя — каза замислено Кабът. — Ще разваля дисциплината.