Том Клэнси - Всички страхове

— Добре — изправи се Лиз. — Благодаря ти, че намина.

Две минути по-късно тя отново седеше на бюрото си, подпряла крака на едно от чекмеджетата. Всичко вървеше като по ноти. Не можеше да бъде по-добре. „Започвам да се специализирам…“

— Какво има?

— Тази статия е публикувана в един днешен вашингтонски вестник — каза Головко.

В Москва бе седем часът вечерта. Небето бе навъсено, а времето — студено, типично по руски. Фактът, че Головко трябваше да докладва за статия, публикувана в американски вестник, въобще не го стопляше.

Андрей Илич взе преведения материал от ръката на първия заместник-председател и го прочете. После хвърли презрително двата листа на бюрото си.

— Що за глупости са това?

— Холцман е доста добър вашингтонски журналист. Има достъп до високопоставени служители от администрацията на Фаулър.

— И сигурно не се свени да пише измислици, както и повечето от колегите му.

— Смятаме, че случаят не е такъв. Според нас тонът на статията недвусмислено подсказва, че Холцман е получил информацията си от Белия дом.

— Наистина ли?

Нармонов извади кърпичка и си издуха носа. Не пропусна и да наругае мислено студа, който донесе внезапната промяна на времето. Ако нямаше време за нещо, то това бе да се разболее. Не можеше да си позволи дори и безобидна настинка.

— Не вярвам. Аз лично казах на Фаулър за трудностите, които срещаме при унищожаването на ракетите. Знаеш, че постоянно ми се налага да се занимавам с разни униформени глупаци. Например онези, които действаха на своя глава в Прибалтика. Американците също го знаят. Не мога да приема, че ще вземат подобни глупости на сериозно. Не се и съмнявам, че разузнаването им ги осведомява каква е истината. А истината е такава, каквато я казах на Фаулър.

— Другарю президент.

Головко спря. Все още не можеше да си избие това „другарю“ от главата.

— Знаете, че у нас има хора, които продължават да мразят американците и да не им вярват. При тях е същото. Промените в отношенията ни се осъществиха бързо. Прекалено бързо, за да имат някои хора време да ги проумеят. Според мене е напълно възможно част от американските политици да вярват на тази статия.

— Фаулър е суетен и много по-слаб, отколкото иска да изглежда. Той е неуверен в себе си, но не е глупак. А само глупак може да повярва на тази статия. И то ако не се е срещал с мен.

Нармонов върна листовете на Головко.

— Експертите ми са на друго мнение. Според нас е възможно американците да вярват на статията.

— Благодаря за мнението им, но няма да го използвам.

— Ако американците получават доклади с подобни мнения, значи имат внедрен в правителството ни шпионин.

— Не се и съмнявам, че разполагат с подобни хора — в крайна сметка ние също имаме такива, нали? — но не вярвам, че в случая става въпрос за това. Причината е проста: никой шпионин няма да докладва за думи, които не СЪМ казал. Прав ли съм? А подобно нещо не съм казвал на никого. То просто не е вярно. Как постъпвате с шпиони, които ни лъжат?

— Не гледаме с добро око на тях — увери го Головко.

— Без съмнение американците са на същия принцип.

Нармонов замълча за момент и после се усмихна:

— Знаеш ли какво може да е това?

— Винаги сме готови да чуем нови мнения.

— Помисли като политик. Може би става дума за борба за власт в правителството им. А нашата връзка е чиста случайност.

Головко бързо прецени хипотезата.

— Чухме, че има… че Райън, заместник-директорът им, не се ползва с доверието на Фаулър…

— Райън? А, да, помня го. Труден противник, Сергей Николаевич.

— Точно така.

— Освен това и достоен. Веднъж ми обеща нещо и удържа на думата си.

„Политиците дълго помнят такива неща“ — помисли си Головко.

— И защо не са доволни от него? — попита Нармонов.

— Без съмнение става въпрос за сблъсък на лични интереси.

— Виж, тук ви вярвам. Фаулър е толкова суетен. — Нармонов вдигна ръце. — Ето ви я причината. Сигурно съм можел да стана добър анализатор на разузнавателна информация.

— Без съмнение — съгласи се Головко.

Налагаше се да се съгласи. Още повече че президентът бе забелязал нещо, убягнало от вниманието на експертите му. Головко напусна августейшата компания на президента си с угрижено лице. Дезертирането на председателя на КГБ Герасимов преди години безспорно бе оказало влияние върху отвъдморските операции. Според информацията на Головко измяната бе режисирана точно от Райън, но това нямаше голямо значение. Предателството бе провалило шест шпионски мрежи в Америка и осем в Западна Европа. Новите мрежи започваха да влизат в действие едва сега. Загубата остави големи празноти във възможностите на КГБ за разгадаване на ходовете на съветското правителство. Единственото постижение бе, че започваха да разчитат голяма част от американската дипломатическа и военна кореспонденция. Имаше месеци, в които можеха да се похвалят с пет-шест процентна успеваемост. Но разбиването на кодове не можеше да замести внедрените агенти. Сега там ставаше нещо доста странно. Головко все още не знаеше точно какво. Може би президентът бе прав? Може би се касаеше само за отзвуци от вътрешна борба за власт? Но можеше и да е нещо друго. Фактът, че Головко не знаеше с какво си има работа, още повече усложняваше нещата.