Том Клэнси - Всички страхове

Дървосекачът, както и повечето хора в този занаят, бе огромен и силен мъж. Висок почти два метра, с тегло около сто и двадесет килограма, той бе предпочел морската пехота пред колежа. Може би щяха да го приемат в Оклахома или Пит, но дървосекачът бе избрал армията. Искаше завинаги да остане в Орегон, завършването на колеж би означавало точно обратното. Имаше също възможност да стане професионален футболист и след това треньор. Но не. Още от детството си обичаше природата. Печелеше добре, семейството му живееше в малък приветлив градец, водеше строг, здравословен начин на живот и бе човекът, който най-добре знаеше как да се справи с всяко дърво. Използваха го само за по-трудните задачи.

Той изпробва металната лента на големия трион. После тихо подаде команда и двамата с партньора му хванаха краищата на инструмента. Дървото вече бе сечено с голяма двуостра брадва. Двамата мъже внимателно наместиха триона в изсечения процеп. Докато дървосекачът наблюдаваше металната лента, колегата му следеше стеблото. Правилното отрязване на едно дърво бе цяло изкуство. Дървосекачът се гордееше, че не изразходва и един сантиметър дървесина повече от необходимото. Не бе като онези с бензиновите резачки, въпреки че те твърдяха точно обратното. След първия разрез двамата изтеглиха триона и без почивка започнаха втория. Този път рязането продължи четири минути. Сега вече дървосекачът застана нащрек. Усети порива на вятъра по лицето си и спря, за да се увери, че духа точно от посоката, която му трябва. Дървото, без значение от големината му, бе детска играчка за вятъра. Особено пък ако бе наполовина отрязано.

Върхът му вече се поклащаше… Беше време. Той издърпа триона към себе си и направи знак на колегата си. „Гледай ме в очите, гледай ме в ръцете!“ Момчето кимна сериозно. Дървосекачът знаеше, че вече остават около тридесетина сантиметра. Прорязаха ги много бавно. Това увеличи натиска върху веригите, но иначе не можеше. Момчетата от охраната наблюдаваха вятъра и… Сега!

Дървосекачът издърпа триона от процепа и го захвърли на земята. Колегата му видя знака и двамата се отдръпнаха на около десетина метра. Не изпускаха от очи основата на дървото. Ако тя подскочеше, значи става опасно.

Но тя не подскочи. Както винаги падането бе мъчително и бавно. Кинооператорите обичаха да снимат именно този момент и дървосекачът ги разбираше. Бе толкова бавно, толкова агонизиращо. Сякаш дървото разбираше, че умира, и се опитваше да избегне смъртта, но без успех. Шумът от падането винаги му приличаше на отчаян стон. „Е — помисли си той, — дори и да е така, то дървото си остава само дърво.“ Дървото започна да пада и прорезът се разшири. Върхът му вече се движеше доста бързо, но опасността можеше да дойде само от основата. Дървосекачът продължи да я наблюдава. Щом стеблото премина границата на четиридесет и пет градусовия наклон, то напълно се пречупи. После дънерът подскочи на около метър встрани, наподобявайки човешка конвулсия. Най-накрая дойде шумът от пронизителното свистене на клони, които цепеха въздуха. Дървосекачът се зачуди с каква скорост се движи върхът на дървото. Може би със скоростта на светлината? Не, не толкова бързо… и после — ТРЯС! Когато се удари във влажната земя, стеблото леко подскочи и после замръзна. Вече бе просто дървен материал. Този момент винаги леко го натъжаваше. Все пак дървото бе красиво.

Дървосекачът се изненада от присъствието на японеца. Той се приближи към дървото, докосна го и измърмори нещо, което сигурно бе молитва. Този факт крайно го учуди. Точно по същия начин би постъпил и някой индианец. „Интересно“ — помисли си дървосекачът. Той не знаеше, че шинтоизмът е анимистична религия и има много допирни точки с вярванията на коренните американски жители. Може би говореше на духа на дървото? Хмм. Японецът се приближи до него.

— Вие сте голям майстор! — поклони му се изключително учтиво той.

— Благодаря ви — кимна дървосекачът.

Това бе първият японец, който виждаше през живота си. Изглеждаше доста приятен. Пък и молитвата към дървото… Явно бе много благороден човек.

— Тъжно е да убиеш нещо толкова великолепно.

— Да, предполагам, че е така. Вярно ли е, че ще го слагате в църква или нещо такова?

— Разбира се. У нас вече няма толкова големи дървета, а ние се нуждаем от четири големи дънера. Всеки трябва да е дълъг двадесет метра. Надяваме се, че това дърво ще ни е достатъчно и за четирите — каза японецът и погледна падналия исполин. — Всички трябва да са от едно дърво. Такава е традицията на храма. Нали разбирате.