Том Клэнси - Всички страхове

— Вясвали ли са се пак онези нехранимайковци? — попита Джак.

Кларк само го погледна и се ухили. Няколко месеца след като Карол се бе захванала с бизнеса, местните хулигани започнаха да я притесняват. Не били съгласни една азиатка — Карол бе родена в Лаос — и децата й да въртят бизнес в техния район. Най-накрая тя бе споменала за това пред Кларк. Джон ги бе предупредил, но те явно не разбираха от дума. Може би го бяха помислили за пенсиониран полицай, който не е съвсем с ума си. Джон и испанският му приятел уредиха нещата. След като водачът на хулиганите излезе от болницата, те вече не се бяха мяркали. Местните ченгета проявиха разбиране и оборотът веднага скочи с двадесет процента. „Интересно дали коляното на онзи негодник някога ще се оправи — замисли се Кларк с леко натъжена усмивка. — Може пък да се захване с някоя почтена работа…“

— Как са децата?

— Ами трудничко свиквам с мисълта, че едното вече е в колеж, док. И на Санди й е малко криво… Док?

— Да, Джон?

— Извинявай, че ти го казвам, но изглеждаш малко кофти. Защо не си починеш малко?

— И Кети повтаря същото.

На Райън му се прииска да каже на Кларк да си гледа работата. Но Джон не приемаше лесно такива думи, а освен това му бе приятел. Да оставим настрана, че имаше право.

— Лекарите обикновено знаят какво говорят — забеляза Кларк.

— Така е. Просто в службата е малко… малко напрегнато. Стават разни неща и…

— Упражненията слагат край на пиенето, човече. Ти си най-умният мъж, когото познавам. Постъпвай умно. Край на конското — повдигна рамене Кларк и се съсредоточи в движението.

— Знаеш ли, Джон, че ако бе станал лекар, щеше да имаш солидна клиентела — цъкна с език Джак.

— А, така ли?

— С отношение като твоето хората просто ще се страхуват да ти противоречат.

— Аз съм най-спокойният човек, когото познавам — възрази Кларк.

— Вярно. Никой не е живял достатъчно дълго, за да може истински да те ядоса. Отиват на небето още когато си във фазата на леко раздразнение.

И точно това бе причината Кларк да е шофьор на Райън. Джак бе уредил преместването му от оперативния отдел в отдела за защита и сигурност. Директорът на Централното разузнаване Кабът съкрати персонала на оперативния отдел с около двадесет процента и хората, участвали в подривни операции, си отидоха първи. Но уменията на Кларк бяха твърде ценни и Райън заобиколи две заповеди и открито наруши трета, за да го задържи. Все пак му бе необходима и помощта на Нанси Къмингс, както и на един приятел в административния отдел, за да осъществи плана си. Освен тона Кларк караше Джак да се чувства сигурен и опитът му щеше да е полезен за обучението на нови кадри в „Защита и сигурност“. На всичко отгоре Джон се оказа чудесен шофьор и както винаги, и днес Райън пристигна в службата точно навреме.

Служебният буик зае мястото си в гаража и Райън излезе от него, като подрънкваше ключовете си. Той се качи с асансьора до седмия етаж и се отправи към кабинета си. Кабинетите на заместник-директора и на директора на Централното разузнаване са свързани. Кабът все още не бе пристигнал. Стаята на Джак бе малка и удивително скромна за втория човек в специалните служби в страната. От прозорците му се виждаше паркингът за гости и ширналата се зад него борова гора. Тя отделяше територията на управлението от алеята „Джордж Вашингтон“ и долината на река Потомак. От предишния си малък екип Джак бе задържал само Нанси Къмингс. Кларк седна в стаята на секретарката и започна да преглежда необходимите за работата му документи. Щеше да присъства на сутрешната конференция на отдел „Защита и сигурност“. Въпросите, предвидени в нея, засягаха дейността на терористичните групи. Досега не бе регистриран опит за покушение срещу високопоставени служители на управлението, но хората от отдела малко се интересуваха от статистика. Задачата им бе да предвиждат бъдещето, а дори и организация като ЦРУ не може да се похвали с постоянни успехи в тази област.

Бюрото на Райън бе задръстено с материали, твърде секретни за куриерското куфарче в колата му. Той седна и започна да се подготвя за сутрешното заседание, което щеше да председателства заедно с директора. В кабинета му имаше кафе-машина. До нея стоеше чаша за кафе, която никога не бе използвал. Тя принадлежеше на човека, който го бе довел в управлението — вицеадмирал Джеймс Гриър. Нанси се грижеше за чашата и Райън не започваше нито един работен ден, без да си спомни за покойния си шеф. Така. Той разтърка лицето и очите си и се залови за работа. Какви ли интересни неща му бе приготвил светът този ден?