Том Клэнси - Всички страхове

Значението, което имат медиите за работата на разузнавателните служби, често се омаловажава. А то не е толкова малко. Работата и на двете учреждения има доста допирни точки с разликата, че медиите разполагат със значително по-големи възможности за набиране на информация. „Още повече — помисли си Райън, — че журналистите не плащат на хората за информацията.“ Доверените им източници бяха подтиквани да дават сведенията си или от угризения на съвестта, или пък от яд. А всеки офицер от разузнаването знаеше, че тази информация е възможно най-добрата. Гневът и принципите бяха най-силният мотив, който можеше да накара човек да се разпее. И най-накрая, въпреки че медиите бяха пълни с мързеливи хора, умните не постъпваха в този бизнес заради високите заплати. Райън отдавна се бе научил кои редове да чете бавно и внимателно. Освен това обръщаше внимание и на датите. Като заместник-директор на ЦРУ той не можеше да не знае кои от шефовете на отдели бяха добри и кои — не. Например „Пост“ му даваше по-добра информация от германския отдел. В Близкия изток все още бе мирно и кротко. Проблемите с Ирак най-сетне се уталожиха. Новото разпределение на силите там започваше да функционира нормално. „Ако Можем да направим нещо и с Израел…“ Би било чудесно в целия район да цари мир. Конфронтацията Изток-Запад, която датираше още от времето, преди да се е родил, вече принадлежеше на историята. Нима някой бе предполагал такова развитие на нещата? Без да гледа, Райън си наля още една чаша кафе. Странното бе, че успя да го направи въпреки махмурлука. И всичко бе станало само за няколко години. За време по-малко, отколкото, да речем, той бе прекарал в ЦРУ. По дяволите. Нима някой бе допусна, че това е възможно?

Райън се зачуди колко ли още години хората щяха да пишат книги по въпроса. Най-малко едно поколение. Следващата седмица в Ленгли пристигаше някакъв агент на КГБ, за да се консултира по парламентарни проблеми. Въпреки че визитата щеше да протече при строга секретност, Райън се бе противопоставил. ЦРУ все още ползваше услугите на доста руснаци, за които мисълта, че двете най-големи разузнавателни централи в света си сътрудничат, щеше да бъде ужасяваща. Джак не се съмняваше, че и американците на работа в КГБ щяха да изпитат същите чувства. Човекът, който трябваше да дойде — Сергей Головко, — бе стар приятел. „Приятел!“ — изсумтя Райън и обърна на спортната страница. Единственият недостатък на сутрешната преса бе, че не отразява резултатите от снощните мачове…

Второто посещение, което направи Джак в банята, бе доста по-културно Сега вече бе напълно буден, въпреки че стомахът му не се чувстваше по-щастлив от това. Райън му помогна с две таблетки против киселини. Пък и ТИЛЕНОЛЪТ вече вършеше своята. Когато отидеше на работа, щеше да вземе още две хапчета. В 6,15 вече бе изкъпан, избръснат и облечен. Той целуна все още спящата си жена — за което бе възнаграден с едно сънливо „хмм“ — и отвори входната врата тъкмо навреме, за да види спиращата пред оградата кола. Райън изпитваше известни угризения, че шофьорът му ставаше доста по-рано от него, за да го вземе навреме. Угризенията му се подсилваха и от това, че отлично познаваше шофьора.

— Добро утро, док — поздрави го с кисела усмивка Джон Кларк.

Райън се отпусна на предната седалка. Тук имаше повече място за краката, пък и се боеше да не обиди човека, ако седне отзад.

— Здрасти, Джон — отвърна Джак.

„Май пак си прекалил снощи, а, док? — помисли си Кларк. — Какъв глупак си. Как е възможно интелигентен човек като теб да постъпва така идиотски? Сигурно не бягаш сутрин, а?“ — почуди се той, като гледаше колко стегнат изглежда коланът на заместник-директора. Е, сигурно щеше да се научи, че късното лягане и прекаленото пиене са утеха само за тъпаците. Джон Кларк бе почнал да води образцов здравословен живот още преди да достигне възрастта на Райън. Той бе убеден, че това го е спасявало неведнъж.

— Нощта бе спокойна — каза той, докато излизаше на магистралата.

— Това е добре.

Райън взе куриерското куфарче и набра кода. Зелената лампичка светна и той отвори капака. Кларк се оказа прав. Вътре нямаше нищо особено. На половината път от Вашингтон той вече бе прочел всичко и имаше няколко извадени бележки.

— Ще ходим ли тази вечер при Карол и децата? — попита Кларк, докато минаваха по Мериленд руут 3.

— Да, тази вечер е, нали?

— Точно така.

Процедурата се повтаряше веднъж седмично. Карол Зимър бе вдовицата на сержант Бък Зимър от военновъздушните сили. Райън бе обещал да се грижи за семейството след смъртта на Бък. Този факт бе известен на малцина. Още по-малко пък знаеха за мисията, по време на която сержантът бе намерил смъртта си. Грижите обаче доставяха голямо удоволствие на Джак. Сега Карол притежаваше една дрогерия между Вашингтон и Анаполис. Тя осигуряваше на семейството добър доход, към който се прибавяше и пенсията на загиналия й съпруг. От своя страна Джак бе учредил фонд, който гарантираше, че всяко от осемте деца щеше да завърши колеж. За най-големия син това време вече бе дошло. Но другите трябваше още да почакат. Най-малката Зимър бе в пелени.