Том Клэнси - Всички страхове

Но пречката лежеше именно тук. Той не бе свикнал да губи. Бе избрал цел на живота си и твърдо бе решил да я постигне. Независимо какво щеше да струва това на него или на другите. Под този олтар бе принесъл в жертва всичко, което иначе можеше да постигне. Надеждите на мъртвите си роди юли. Образованието, което му бяха дали с очакването да го използва за преуспяването си и за благото на хората. Спокойният нормален живот с жена, която можеше да му роди синове. Всичко това бе отблъснато заради елин опасен и труден път, който водеше към бляскавата цел.

И сега какво? Нима усилията му са били напразни? Нима животът му щеше да бъде просто безсмислено лутане без резултат? Нима Бог бе толкова жесток? Докато мислите минаваха през главата му, лицето остана напълно безучастно, а погледът предпазлив както винаги. Не. Той нямаше да го допусне. Бог не може да го е изоставил. Нищо не е било напразно. Бъдещето, което стоеше пред него, също нямаше да бъде пропиляно. Той бе твърдо решен да не допусне провал.

Исмаил Куати щеше да изпълни лекарските предписания. Щеше да направи всичко възможно, за да продължи земния си път. Може би дори щеше да победи този невидим враг, които бе не по-малко опасен от истинските му неприятели. Междувременно щеше да удвои усилията си. Да стигне до предела на физическите си сили. Да моли Бог за напътствие. Да търси знак, показващ волята му. Щеше да се пребори с този враг, тъй както се бе борил и с другите — с кураж и пълно себеотдаване. През целия си живот не бе показвал милост към никого. Нямаше да го направи и сега. Ако му бе писано да срещне смъртта, то със сигурност и другите нямаше да я отминат. Но не трябваше да се впуска сляпо в нищо. Щеше да прави това, което трябваше. Щеше да продължи да живее както и преди в очакване на възможността, която съдбата му бе обещала. Възможността, която лежеше някъде между него и края на пътя му. Решимостта му винаги се осланяше на здрав разум. Именно това лежеше в основата на успеха му.

Писмото от Джорджтаун пристигна в един римски кабинет няколко минути след изпращането му. Дежурният служител (във всички разузнавателни централи по света той би бил наричан „дежурен офицер“) като всеки добър бюрократ го остави на съответното бюро и се върна към заниманията си. Предстоеше му изпит върху метафизичните трактати на Тома Аквински. На следващата сутрин младият йезуитски свещеник Херман Шьорнер пристигна на работа точно в седем и се зае със сортирането на нощната поща. Той бе личен секретар на Франсиско Алкалде, Отецът генерал на „Обществото на Исус“. Факсът от Америка, който бе трети отгоре надолу, веднага привлече вниманието на младия свещеник. Въпреки че шифрованите съобщения бяха част от работата му, те не пристигаха толкова често. Кодираният ред, поставен в горната част на първата страница, сочеше изпращача и спешността. Отец Шьорнер набързо прегледа останалата поща и незабавно се залови за работа.

Процедурата бе точно обратна на онази, извършена от отец Райли. Шьорнер обаче за разлика от колегата си печаташе отлично. Той вкара текста в компютър и стартира програмата за разшифроване. Несъответствията във факсимилето причиниха известни затруднения, но те бързо бяха отстранени. След това старогръцкият текст излезе от принтера. Работата, която бе отнела на Райли три часа, Шьорнер свърши само за двадесет минути. Младият свещеник направи кафе за себе си и за шефа си и докато пиеше втора та чаша за деня, прочете писмото. „Колко странно“ — помисли си Шьорнер. Преподобният Франсиско Алкалде бе възрастен, но необикновено енергичен мъж. На шестдесет и шест годишна възраст той все още играеше доста прилично тенис. Не бяха тайна и ски излетите му със Светия отец. Генералът бе стегнат и жилав старец, висок метър и деветдесет. Гъстата му посивяла коса бе подстригана така, че да не пречи на живите очи. Алкалде бе изключително интелигентен мъж. Говореше свободно единадесет езика и ако не бе станал свещеник, то без съмнение щеше да е сред най-добрите специалисти по средновековна история в Европа. Но той бе на първо място свещеник, на когото административните задължения не позволяваха да се занимава с преподаване и спасение на изгубени души. Само след няколко години обаче щеше да напусне поста си на Отец генерал на най-могъщия католически орден. Тогава отново щеше да просветлява младите умове и да се занимава с простите човешки нужди в някоя бедна енория. „Това — мислеше си той — ще бъде последната благословия в един живот, посветен на Бога.“ Той съзнаваше, че не е съвършен, и често се бореше с гордостта, която изпитваше от интелекта си. С променлив успех водеше и битката за насаждане у себе си на смирение, което бе абсолютно необходимо за заемания от него пост. „Е, в крайна сметка съвършенството е непостижима цел“ — мислеше си често с усмивка той.