Том Клэнси - По заповед на президента

Невъзможно, помисли си Джак. В един от най-горещите райони на света да има страна, която се намира в критично състояние, а най-могъщата нация на земята да не може да направи нищо друго, освен да гледа новините. Толкова за могъществото на американския президент.

— Арни?

— Да, господин президент — отвърна шефът на персонала.

— Преди два дни отменихме срещата ми с Мери Пат. Искам да я видя днес, ако успеем да променим графика.

— Ще видя какво можем да направим, но…

— Но когато се случи нещо подобно, се предполага, че президентът на Съединените щати трябва да държи в ръка нещо повече от патката си. — Райън замълча за миг. — Дали Иран ще се опита да направи нещо?

Принц Али бин Шейх се готвеше да отлети за родината си с личния си самолет, малко стар, но красиво оборудван Локхийд L-1011, когато му позвъниха от Белия дом. Посолството на Саудитска Арабия се намираше близо до Кенеди Сентър и съответно не му се наложи да пътува дълго в официалната си лимузина, придружен от охрана, почти толкова многобройна, колкото тази на Райън, и съставена от агенти на Американската служба за охрана на дипломатите плюс личната охрана на принца, състояща се от бивши членове на британската Специална военновъздушна служба. Както винаги, арабите харчеха много пари и с тях си купуваха качество. Али не беше непознат за Белия дом, нито за Скот Адлер, който го посрещна на вратата и го съпроводи нагоре по стълбите до Овалния кабинет.

— Благодаря, че дойдохте. — Джак стисна ръката му и му даде знак да седне на едно от двете канапета. Някой досетлив служител бе запалил огън в камината. Фотографът на Белия дом направи няколко снимки и беше освободен. — Предполагам, че сте видели новините тази сутрин.

Али успя притеснено да се усмихне.

— Какво се казва в такъв случай? Няма да тъжим за смъртта му, но кралството си има и други грижи.

— Знаете ли нещо, което да не ни е известно? — попита Райън.

Принцът поклати глава.

— Самият аз се изненадах както всички останали.

Президентът сбърчи лице.

— Нали знаете, при всички пари, които изхарчихме за… — Гостът му уморено вдигна ръка.

— Да, знам. Щом самолетът ми се приземи у дома, ще проведа същия разговор със собствените си министри.

— Иран?

— Несъмнено.

— Дали ще направят нещо?

Овалният кабинет потъна в тишина, нарушавана само от пращенето на дъбовите дърва в камината. Тримата мъже — Райън, Али и Адлер — размениха погледи над масичката за кафе, върху която все още недокоснати стояха подносът и чашите. Въпросът беше сложен, разбира се. Персийският — понякога наричан «Арабски» — залив представляваше ивица вода, заобиколена от, а на някои места и лежаща върху, море от петрол. По-голямата част от известните световни запаси на нефт бяха там, поделени предимно между кралство Саудитска Арабия, Кувейт, Ирак и Иран, наред с по-малките Обединени арабски емирства, Бахрейн, Катар и Дубай. От гледна точка на населението си, Иран беше по-голям от всички тези държави. След него идваше Ирак. Държавите от Арабския полуостров бяха по-богати, но земята върху течното им злато никога не бе предполагала многобройно население. Именно в това се състоеше проблемът, проявил се за първи път през 1991 година, когато Ирак беше нападнал Кувейт като училищен побойник, който напада по-малко дете. Райън неведнъж бе казвал, че агресивната война не е нищо друго освен въоръжен грабеж в голям мащаб, такава беше и войната в Персийския залив. Използвайки за повод стар териториален спор и също толкова тривиални икономически недоразумения, Саддам Хюсеин се бе опитал с един удар да удвои богатството на страната си, а после беше заплашил, че ще нападне и Саудитска Арабия — причината, поради която бе спрял на саудитско-кувейтската граница, щеше завинаги да остане необяснима. На най-лесно разбираемо равнище всичко се свеждаше до петрола и произхождащото от него богатство.

Но имаше и още нещо. Подобно на мафиотски дон, Хюсеин не мислеше за нищо друго освен за пари и за политическата власт, която осигуряваха те. Иран гледаше малко по-надалеч.

Всички държави около Залива бяха ислямски и повечето изповядваха вярата си съвсем стриктно. Изключение правеха Бахрейн и Ирак. В първия случай петролът в общи линии се бе изчерпал и тази страна — всъщност град държава — беше придобила същите функции, които изпълняваше Невада за западната част на Съединените щати — бе се превърнала в място, където обикновените закони не действаха и далеч от суровите норми на дома си, хората можеха да си позволят алкохол, комар и други удоволствия. Ирак пък беше светска държава, която почиташе държавната религия само на думи, и това до голяма степен обясняваше убийството на президента й след дългата му и прекрасна кариера.