Том Клэнси - По заповед на президента

Но пък не знаеха, че всичко това му е известно, нали?

Следващото нападение щеше да бъде малко по-сериозно. Обединената ислямска република имаше много ракети C-802, така твърдеше разузнаването. Произведени от една китайска корпорация, те бяха сходни по тип и възможности с френските и имаха радиус на действие сто и десет километра. Проблемът обаче беше с насочването. В Залива имаше прекалено много кораби. За да се уверят, че ракетите им ще поразяват точно целите, които трябва, на иранците щеше да им се наложи да се приближат прекалено много.

Кемпър реши да се погрижи за това. «Джон Пол Джоунс» увеличи скоростта до тридесет и два възела и се придвижи на север. Новият разрушител притежаваше заблуждаваща външност — на радарния екран изглеждаше по-скоро като риболовно катерче със средни размери — и за да го подчертае, той изключи всичките си радари. КОМЕДИЯ им бе предала изображенията върху собствените си екрани. Сега те щяха да ги предадат на други. Той също така радира на Рияд и изрева за поддръжка на АУАКС. Трите кръстосвача, «Анцио», «Нормандия» и «Йорктаун», поддържаха позиция в близост до товарните кораби и сега вече на цивилните екипажи на борда на «Боб Хоуп» им ставаше пределно ясно, че бойните кораби не ги съпровождат само за да им осигуряват защитно прикритие с ракетния си чадър. Всеки атакуващ «вампир» трябваше да си пробие път през веригата от кръстосвачи, за да стигне до тях. Всички цивилни моряци бяха по работните си места. Навсякъде по товарните палуби бяха разположени противопожарни системи. Дизелите работеха на пределни обороти.

Оръжията бяха готови за стрелба и по целия граждански трафик беше разпространена вестта, че въздушните линии над Персийския залив не са безопасни. Това облекчаваше задачата. Присъствието им в района не беше тайна. Иранските радари сигурно ги бяха уловили, но в момента трябваше да се примирят с това.

— Изглежда, че в Залива има две военноморски съединения — докладва шефът на разузнаването. — Не сме сигурни за състава им, но е възможно да са военни транспортни кораби.

— И?

— И два от изтребителите ни са били свалени, докато са ги приближавали — продължи началникът на военновъздушните сили.

— Тези американски кораби… някои са от много модерен тип. Според доклада има и други, които на външен вид били като търговски кораби. По всяка вероятност това са транспортиращи танкове кораби от Диего Гарсия…

— Онези, които индийците не трябваше да пускат?

— Най-вероятно.

Какъв глупак е бил да вярва на тази жена!

— Потопете ги! — заповяда той.

Раман обожаваше бързото каране. Широкото междущатско шосе, тъмната нощ и мощната служебна кола му позволяваха да се наслаждава на часовете път, докато караше към Мериленд. Броят на камионите обаче го изненада. Не знаеше, че има толкова много превозни средства, които прекарват храна и медикаменти. Въртящият се червен буркан на покрива на колата му ги предупреждаваше да се дърпат от пътя му, като също така му позволяваше да преминава през контролно-пропускателните пунктове със сто и петдесет километра в час, без да бъде спиран от пенсилванската щатска полиция.

Имаше и време да мисли. Щеше да е безкрайно по-добре, ако беше знаел предварително какво ще се случи. Нападението срещу ПЯСЪЧНИК определено не го беше зарадвало. Тя беше дете, прекалено малко и невинно, за да бъде враг, и шокът от вестта го бе разтърсил дълбоко, макар и за кратко. Наистина не разбираше защо бяха заповядали това… освен за да свият още повече защитния пояс около ФЕХТОВАЧ и така да направят задачата му по-лесна. Но от това наистина не бе имало необходимост. Америка не беше Ирак, нещо, което Махмуд Хаджи вероятно не можеше да проумее.

Виж, нападението с болестта беше нещо друго. Начинът й на разпространение беше израз на волята на Бога. Не беше от най-приятните неща, но такъв е животът. Той си спомни пламъците, обгърнали театъра в Техеран. Там също бяха загинали хора, обикновени мъже и жени, чиято грешка бе в това, че бяха отишли да гледат кино, вместо да се посветят на благочестиви мисли. Светът беше жесток и единственото нещо, което правеше бремето му поносимо, беше вярата в нещо по-голямо от отделния човек. Раман притежаваше тази вяра. Светът не се променяше случайно. Великите събития неизбежно бяха жестоки. Вярата се бе разпростряла с помощта на меча, въпреки поученията на Пророка, че мечът не може да накара човек да се проникне от Вярата… парадокс, който той не можеше да схване напълно, но това също спадаше към природата на света. Един човек не можеше да проникне във всичко. За много неща човек трябваше да зависи от напътствията на по-мъдрите, които да му казват какво да прави, кое е приемливо за Аллах и кое служи на каузата Му.