Том Клэнси - По заповед на президента

Нещата започваха да оживяват. Хеликоптерът на «Нормандия» пое по курса зад целта, придържайки се ниско над водата. Неизвестният съд увеличи мощността, а внезапния скок на мощността означаваше…

— Това е катер — докладва пилотът. — Току-що увеличи скорост.

Кемпър се навъси. Беше изправен пред избор. Да не направи нищо, като се надява нищо да не се случи. Да се въздържи от действие и да даде възможност на катера да стреля пръв по «О'Банън» и групата му. Да направи нещо и да рискува, като разбуди другата страна. Но ако вражеският кораб стреляше пръв, значи на врага нещичко му беше известно, нали така? Може би. А може би — не. Реши да изчака още пет секунди.

— Целта е ракетен катер, виждам две ракети носители, целта ляга в стабилен курс.

— В момента има пряк достъп до «О'Банън», сър.

— Разговор по радиото, чувам разговор по радиото на УКВ, пеленг нула-един-пет.

— Стреляйте — заповяда мигновено Кемпър.

«Хищниците» излетяха. Бяха три — по един за всеки корпус на югозапад от Багдад. Нито един обаче не стигна до планираното местоположение. Нямаше нужда. Още от петдесет километра инфрачервените им камери забелязаха светещите очертания на бронираните машини. Войнството на Бога бе потеглило. Информацията непрекъснато се препращаше към Военния град на крал Халид, а оттам — по целия свят.

— Да имахме още два дни… — въздъхна Бен Гудли.

— В каква степен на готовност са хората ни? — обърна се Райън към Джей-3.

— 10-и полк е готов. 11-и се нуждае поне от един ден. Другата бригада още дори не си е получила въоръжението — отвърна Джексън.

— Колко остава до сблъсъка? — беше следващият въпрос на президента.

— Най-малко дванайсет часа, може би осемнайсет. Зависи най-вече от посоката им.

Джак кимна, после се обърна към ван Дам.

— Арни, Кали информирана ли е за всичко това?

— Не, изобщо.

— Обади й се. Трябва да произнеса реч.

Алахад сигурно се бе отегчил да стои в магазина, без да има клиенти, защото излезе рано, качи се в колата си и отпътува. Проследяването му по пустите улици не представляваше никаква трудност. Няколко минути по-късно обектът беше забелязан да паркира колата си и да влиза в сградата, където беше апартаментът му. Лумис и Селиг излязоха от колата, заобиколиха отзад и влязоха. След кратко претърсване на документацията откриха картон на името на Дж. Слоун, номер 536-4040, но никакъв адрес.

— Какво мислиш? — попита Лумис.

— Мисля, че това е нов картон, не е оръфан и така нататък, и мисля, че тази чертичка тук му казва коя цифра от номера да сменя, Сис.

— Този тип е шпионин, Дони.

— Мисля, че си права. А това се отнася и за Ареф Раман.

Но как да го докажат?

Резултатът до този момент беше едно на нула за щатския военноморски флот срещу този на Обединената ислямска република. И двете групи продължаваха на югозапад в разширяващия се залив, със скорост от двайсет и пет възела в час, все още обградени от търговски кораби. Ефирът гъмжеше от разговори — всички се чудеха какво ли е станало на север от Абу Маса.

Оманските патрулни кораби бяха вече в открито море и разговаряха оживено с някого, вероятно с ОИР, като питаха какво става.

Според Кемпър от паниката винаги можеше да се извлече полза. Навън цареше мрак, а идентифицирането на кораб в мрака не беше лесна работа.

— Кога ще се съмне? — попита капитанът.

— След пет часа, сър — отвърна дежурният рулеви сержант.

— Значи сто и петдесет мили спокойствие. Продължаваме напред.

Успееха ли да се доберат до Бахрейн, без да ги открият, щеше да е истинско чудо.

Поставиха всичко върху бюрото на инспектор О'Дей. «Всичкото» възлизаше на три страници бележки и две снимки. Най-важният елемент беше разпечатката на регистрираните телефонни разговори. Това всъщност беше единственото юридическо доказателство, с което разполагаха.

— Не е от най-пълните доказателства, които съм виждал — забеляза О'Дей.

— Хей, Пат, ти ни каза да действаме бързо — напомни му Лумис. — И двамата са шпиони. Не мога да го докажа пред съда, но това ни стига да започнем широкомащабно разследване, ако приемем, че разполагаме с необходимото време, което силно ме съмнява.

— Правилно. Хайде — каза той и се изправи. — Трябва да се срещнем с директора.

— Ей, добре, че си седя на работното място — забеляза Мъри, когато О'Дей нахлу в кабинета му, без да чука.

— Ей сега ще подскочиш — каза Пат. — Изглежда, в Службата в крайна сметка има предател, Дан.

— Какво?