Том Клэнси - По заповед на президента

— Това ми изглежда малко странно — каза й Дони Селиг, подавайки й бележките си.

Нямаше нужда от много обяснения. Телефонните контакти между разузнавателните агенти никога не включват думи като «микрофилмът е готов». За предаването на правилната информация се подбират най-невинни изрази, така наречените «кодови думи». Лумис прегледа данните, после вдигна глава.

— Имаш ли адресите?

— Има си хас, Сис — каза Селиг.

— Тогава да отидем да видим този Слоун.

Лошата страна на повишенията е, че след като станеш началник, губиш възможността за пряк сблъсък с врага. Не и при този случай обаче, каза си Лумис.

— Да? — Възрастната жена не носеше хирургическа маска и Сиси Лумис й връчи една. Това беше част от новия поздравителен ритуал в Америка.

— Добро утро, госпожо Слоун. ФБР — представи се агентката, показвайки й удостоверението си.

— Да? — Жената не показа безпокойство, но беше изненадана.

— Госпожо Слоун, ние провеждаме разследване и бихме искали да ви зададем няколко въпроса. Имаме да изясним няколко неща. Бихте ли ни оказали помощ?

— Надявам се. — Госпожа Слоун беше над шейсетте, спретнато облечена, и изглеждаше достатъчно дружелюбна, макар и донякъде изненадана.

— Може ли да влезем? Това е агент Дон Селиг — каза Сиси. Както обикновено, приятелската й усмивка спечели.

— Разбира се. — Стопанката се отдръпна от вратата. На Сиси Лумис й беше достатъчен само един поглед.

Във всекидневната не се виждаше никакъв персийски килим, а опитът я беше научил, че хората не купуват само по един. От друга страна, апартаментът беше прекалено подреден, без да е претрупан.

— Извинете ме, вашият съпруг тук ли е? Отговорът беше незабавен, изпълнен с болка.

— Съпругът ми се помина миналия септември — каза жената.

— О, съжалявам, госпожо Слоун. Не знаехме. — И с това обикновената рутина се превърна в нещо съвсем различно.

— Той беше по-възрастен от мен. Джо беше на седемдесет и осем — каза тя и посочи една снимка върху масичката за кафе.

— Името Алахад говори ли ви нещо, госпожо Слоун? — попита Лумис.

— Не. Трябва ли?

— Той търгува с персийски килими.

— О, нямаме нищо такова. Имам алергия към вълната, разбирате ли.

— Джак? — Очите на Райън мигновено се отвориха. Ярка слънчева светлина проникваше през прозорците. Часовникът показваше малко след осем сутринта.

— По дяволите! Защо никой не ме…

— Ти спа дори и докато звънеше будилникът — каза Кати. — Андреа каза, че Арни казал да те оставят да спиш. Аз също имах нужда от сън — добави ХИРУРГ. Тя бе прекарала в леглото повече от десет часа преди да стане в седем. — Дейв ми каза, че днес мога да ползвам почивен ден.

Екипът му явно не бе мигнал цяла нощ заради него. Райън ги огледа, докато пиеше кафето си. Само то го крепеше.

— Добре, как са нещата?

— КОМЕДИЯ в момента се намира на сто и четиридесет мили зад гърба на индийците… ще повярвате ли, че те възобновиха патрулната си позиция след нас? — каза адмирал Джексън. — Операция «Къстър» е почти пред приключване. 366-о авиокрило е в Саудитска Арабия, само един самолет получи повреда във въздуха и беше принуден да кацне аварийно в Англия. Дотук добре — обобщи Джей-3. — Другата страна подведе няколко изтребителя до границата, но ние имаме възпиращо подразделение, така че нямаше никакви проблеми.

— Някой да смята, че ще се откажат? — попита Райън.

— Не — каза Ед Фоли. — Вече не.

Срещата стана на петдесет мили от Кейп Рас ал Хад, на югоизточния ъгъл на Арабския полуостров. Кръстосвачите «Нормандия» и «Йорктаун», разрушителят «Джон Пол Джоунс» и фрегатите «Ъндърууд», «Дойл» и «Никълъс» бяха дозаредени с гориво, а капитаните им отидоха с хеликоптери на борда на «Анцио» за едночасово обсъждане на задачата. Крайната точка на маршрута им беше Дхаран.

Както се увериха, Мохамед Алахад беше съвсем обикновен човечец, дошъл в Америка преди петнадесет години. Според документите бе вдовец без деца. Имаше си почтен и печеливш бизнес на една от хубавите търговски улици на Вашингтон и в момента бе в магазина си.

Един от групата на Лумис отиде пред магазина и почука на вратата. Алахад се показа и обясни, че по заповед на президента е затворено. Агентът все пак успя да го уговори да го пусне да огледа килимите, остана вътре десет минути, а после се обади по радиото от колата си.

— Най-обикновен магазин за килими — докладва той на Лумис по кодирания радиоканал. — Ако искаме да го огледаме по-добре, ще трябва да изчакаме. — Вече бяха поставили подслушващо устройство на телефонната линия, но до този момент нямаше никакви обаждания.