Том Клэнси - По заповед на президента

— Точно така. Те не знаят, че ние знаем, поне аз не мисля, че знаят, но да ти кажа право, не съм сигурен, че в момента това има някакво значение.

— Нещо не е наред — реагира мигновено Джексън. — В цялата тая работа има нещо страшно гнило.

— Адмирале, според мен имаш право и по този параграф.

— Какъв ще е следващият ход? — попита Райън.

— Предполагам, че утре сутринта летя за Тайпе. Не мога да го избегна, нали?

— Съгласен. Дръж ме в течение, Скот.

— Да, господин президент. — Линията замлъкна.

— Джак… току-що ми замига най-голямата сигнална лампа.

Райън направи гримаса.

— Утре и мен ме чака работа. Политическа. Излитам в… ааа — той погледна програмата си за следващия ден, — значи излизам от Камарата в шест и петдесет, за да говоря в Нашвил в осем и половина. А трябва много спешно да оценим ситуацията, и всичко в движение. По дяволите. Адлер е там, аз съм в движение, а Бен Гудли още не е достатъчно опитен за тая работа. Ти си на ход, Роб. Ако възникнат оперативни проблеми, дръж връзка със семейство Фоли. Арни ще се занимава с политическата страна. Трябва ни специалист по Китай от Държавния департамент…

Адлер се наместваше в кревата си в крилото за много важни гости на посолството. Прехвърли бележките си, опитвайки се да проумее нещата. Хората допускаха грешки на всяко ниво. Ширещото се мнение, че висшите служители са дяволски хитри, изобщо не беше вярно. Те също допускаха грешки. Пропуски. Обичаха да се изкарват по-умни, отколкото бяха. «Пътуването е проклятие» бе казал Цзян. Единствените му думи. Защо точно в онзи момент и защо точно тези думи? Това беше толкова очевидно, че не бе схванал веднага.

— Бедфорд Форест, а? — попита Дигс. Тъкмо поливаше хотдога си с горчица.

— Най-добрият кавалерийски командир, който сме имали — каза Едингтън.

— Ще ме извиниш, професоре, но не споделям ентусиазма ти — отбеляза генералът. — Този кучи син е основателят на Ку-клукс-клан.

— Никога не съм казвал, че политическите му възгледи са били прогресивни и не ги защитавам, но ако изобщо някога сме имали по-добър военачалник, тогава аз просто не му знам името — отвърна Едингтън.

— Той наистина е взел здравето на нашите хора — призна Хам.

— Стюарт е бил надут самохвалко, сприхав, но с огромен късмет. Генерал Натан Бедфорд Форест имал е Fingerspitzengefuhl, нюх, знаел е как да взема решения в най-напрегнати моменти, и проклет да съм, ако е допуснал дори две или три грешки. Така че според мен трябва да простим неуспехите му в други области.

Тези дискусии на историческа тема между висшите чинове в армията можеха да продължат с часове. Дигс се бе отбил да си побъбри с полковник Хам и сега чуваше сигурно милионното проиграване на Гражданската война. Милионното ли? Сигурно милиардното.

— А какво ще кажеш за Гриърсън? — запита Дигс.

— Неговият набег в тила е бил истинска красота, но не забравяй, че замисълът не е бил негов. В действителност мисля, че най-добрата му работа е била като командир на 10-и полк.

— Е, това вече го изсмукахте от пръстите си, доктор Едингтън.

— Да, ама виждаш ли как пламнаха очите на шефа?

— Точно така! Вие доскоро разполагахте с този полк. «Готови и напред!» — добави полковникът.

— Знаеш дори и девиза на полка ни? — Може би този мъж в края на краищата беше сериозен историк, дори и да се възхищаваше от онзи расист и убиец, помисли Дигс.

— Гриърсън е изковал този полк буквално от хора от кол и въже, главно неграмотни войници. Трябвало е да си създава свой собствен сержантски състав и те са свършили всичката кална работа в щата, обаче са единствените, победили апачите — и представи си, за тях има направен само един филм! От доста време си мисля да напиша книга по въпроса, когато се пенсионирам. Той е бил нашият пръв истински пустинен боец и е измислял стратегиите и тактиките в движение. Знаел е как да направи рейд дълбоко в тила на врага, как да влиза в битка и как да води битка, и как след като се укрепи някъде, да не отстъпва. Радвам се да видя, че този полкови стандарт отново се завръща.

— Полковник Едингтън, простете одевешната ми забележка. — Дигс вдигна кутията с бира за наздравица. — Кавалерията си е кавалерия.

Кемп Дейвид се бе оказал толкова различен, че всичко напомняше на връщане след ваканция. Още в мига, когато видяха Белия дом, лицата и настроенията им се промениха. Охраната беше значително увеличена и това също им напомняше колко нежелано от тях е това място с живота, който им предлага. Райън слезе пръв и за миг му се стори, че някой го зашлеви по лицето. Добре дошъл в реалния свят. Проследи как семейството му се прибира невредимо в Белия дом и се запъти към кабинета си.