Том Клэнси - По заповед на президента

— Отлично — отбеляза външният министър. — Ние търсим начин за избягване на каквито и да било прецеденти тук. Надявам се, че вие го разбирате, но предвид случилите се изключителни обстоятелства, ние приветстваме вашето съдействие.

— Утре сутринта ще имам отговор на молбата ви — обеща Адлер и се изправи. — Извинете ме, че удължих работния ви ден.

— Такава ни е работата, господин държавен секретар, на всички.

Скот Адлер се оттегли, зачуден какво ли се бе случило в действителност. Не беше сигурен кой е спечелил покера, не беше сигурен дали изобщо е имало такава игра. Определено срещата не бе протекла според очакванията му. Изглеждаше така, сякаш бе спечелил, и то лесно. Другата страна се бе оказала много по-сговорчива, отколкото би постъпил самият той на тяхно място.

Някои го наричаха журналистика на чековата книжка, но то не беше нещо ново и всъщност не беше и скъпо. Всеки репортер с опит имаше хора, на които можеше да се обади, хора, които за една разумна сума можеха да проверят доста неща. Това в никакъв случай не беше незаконно — да се иска услуга от приятел, или поне не беше тежко престъпление. Информацията рядко пареше, а в този случай беше обществено достояние. Работата беше само там, че канцелариите не работеха в неделните дни.

Един бюрократ от средно ниво отиде в Балтимор, като използва пропуска си, за да се добере до мястото си на паркинга, после влезе в една стая със застоял въздух, където се съхраняваха архивите. Откри нужния шкаф, издърпа едно чекмедже и извади една папка. Остави белег в чекмеджето и отнесе папката до най-близката копирна машина. За по-малко от минута документите бяха копирани, след което бяха върнати по мястото си. После бюрократът се прибра у дома. Тъй като това занятие му беше станало редовно, той си бе инсталирал личен факс и след десет минути документите бяха изпратени, след което той отиде в кухнята и ги натъпка в коша за отпадъци. За цялата тази работа щеше да получи петстотин долара. Когато работеше в почивните дни, получаваше допълнително възнаграждение.

Джон Плъмър четеше документите още преди предаването им по факса да бе приключило. Разбира се, някой си Райън, Джон П. бе създал дъщерна корпорация по времето, за което му беше съобщил Холцман. Управлението на тази корпорация бе възложено Зимър, Каръл четири дни по-късно. Корпорацията включваше Лорънс Зимър, Алиша Зимър и едно друго дете, като всички акционери имаха едно и също презиме. Той разпозна подписа на Райън върху документите по трансфера. Юридическата част по сделката беше изпълнена от една фирма във Вашингтон, авторитетна фирма. Имаше няколко трика, обаче съвсем законни, за да се направи сделката свободна от данъци за семейство Зимър. По този пункт нямаше други документи. Но за работата му това не беше важно.

Той разполагаше и с други документи. Познаваше регистратора в Масачузетския технологичен институт и предната вечер бе научил, също по факса, че разходите по образованието и квартирните на Питър Зимър са били платени от частна фондация, а чековете издадени и подписани от един партньор в същата юридическа фирма, която бе учредила дъщерната корпорация. Дори разполагаше и с копие от дипломата му. Сега момчето учеше във факултета за компютърни науки и щеше да кара стажа си в Кеймбридж. Като се изключеха слабите му оценки в литературните курсове първата година — в МТИ държаха студентите им да са литературно образовани, но Питър Зимър очевидно не даваше и пет пари за поезията — хлапето беше пълен отличник.

Значи беше вярно. Плъмър се отпусна в люлеещия се стол и се опита да анализира нещата.

— Защо трябва да ви вярвам? Вие сте репортери — каза той на глас.

Проблемът с професията му беше нещо, за което колегите му почти никога не говореха. През шейсетте години някой си Съливан бе съдил «Ню Йорк Таймс» за клевета, като бе твърдял, че вестникът не е бил коректен в коментарите си. Вестникът обаче бе упорствал и съдът се бе съгласил, че при отсъствието на съзнателно злодеяние грешката не е престъпна и че общественият интерес към разбулването на събитията стои над защитата на отделната личност. Това обаче бе оставило вратичка за по-нататъшни искове в техническо отношение и хората бяха започнали да съдят медиите и понякога наистина успяваха. Случаите, разбира се, се брояха на пръсти.

Съдебното регулиране на проблема беше необходимо, без съмнение. Първата поправка към Конституцията гарантираше свободата на пресата и причината за това беше, че пресата беше първата и понякога последната защита на свободата в Америка. Хората лъжеха непрекъснато. Особено хората от правителството, но и другите не им отстъпваха, и работата на медиите беше да установят фактите — истината — като ги представят на хората, така че те сами да преценят кой крив и кой прав.