Том Клэнси - Дъга Шест

— Знам, Ед. Но не можем и да ги оставим, а вероятно не можем и да ги осъдим, нали? Какво ни остава тогава? — Кларк замълча. — Ще опитам нещо творческо.

— Какво?

Джон Кларк обясни намеренията си.

— Ако решат да се бият, тогава нещата стават по-лесни за нас, нали?

— Двадесет души срещу може би петдесетима?

— Моите двадесет — всъщност петнадесет — срещу тези мухльовци? Не ме разсмивай, Ед. В морално отношение може да е равно на убийство, но не и в законово.

Фоли се намръщи, загрижен не на шега какво може да се получи, ако всичко това стигне до медиите, но нямаше особена причина това да се случи. Общността на групите за специални операции пазеше немалко тайни, повечето от които биха изглеждали доста зле в публичните медии.

— Джон — промълви той най-сетне.

— Да. Ед?

— Гледай да не те хванат.

— Никога не се е случвало, Ед — напомни му ДЪГА Шест.

— Одобрявам — заяви директорът на Централно разузнаване, зачуден по какъв начин ще обясни всичко това на президента на Съединените щати.

— Мога ли да използвам стария си кабинет? — Кларк трябваше да проведе няколко телефонни разговора.

— Разбира се.

— Това ли е всичко, което ти трябва? — попита генерал Сам Уилсън.

— Да, генерале, мисля, че ще свърши работа.

— Мога ли да попитам за какво ти е?

— Нещо поверително — отговори Кларк.

— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш?

— Съжалявам, Сам. Можеш да пробваш с Ед Фоли, ако искаш.

— И ще го направя — изръмжа генералът.

— От моя страна проблеми няма, сър. — Кларк се надяваше, че последното „сър“ ще успокои наранените му чувства.

Не ги успокои, но Уилсън беше професионалист и знаеше правилата.

— Добре, чакай да завъртя няколко телефона.

Първият от които стигна до Форт Камбъл, Кентъки, казармата на Сто и шестдесети авиационен полк за специални операции, чийто командващ офицер, полковник, направи очакваните възражения, които, също както можеше да се очаква, бяха отхвърлени. Този полковник на свой ред вдигна друг телефон и се разпореди един хеликоптер на Специални операции, „Найт Хоук“ МН-60К, да бъде докаран във военновъздушна база „Поуп“ заедно с поддържащ екипаж за прехвърляне до място, което на него лично не му беше известно. Следващото телефонно обаждане стигна до един офицер от ВВС, който си записа и каза само „слушам, сър“, като дисциплиниран служещ от авиацията. Останалото в организирането на нещата си беше чисто упражнение по електроника, звънене по шифровани телефони и издаване на заповеди на хора, които, за щастие, бяха свикнали с подобни неща.

Още преди време Доминго Чавес се беше научил да не разсъждава много за нещата, които правеше за страната си срещу 82 450 долара годишна заплата, която сега получаваше като среден кадър на ЦРУ. Имаше магистърска степен по международни отношения, които той на шега наричаше „една страна се ебава с друга страна“… но сега не ставаше дума за страна, а за корпорация. Откога те бяха започнали да си въобразяват, че могат да играят игри на такова равнище? Може би това беше „Новия световен ред“, за който веднъж бе говорил президентът Буш. Ако беше това, на командира на Екип 2 не му се струваше много смислено. Правителствата се избират, общо-взето, от гражданите и отговарят пред тях. Корпорациите отговарят — доколкото изобщо го правят — пред своите съпритежатели на дялове. А това не беше съвсем едно и също. За корпорациите се предполагаше, че се контролират от правителствата в страните, където са регистрирани, но сега всичко се променяше. Тъкмо частните корпорации произвеждаха и определяха основните инструменти, които хората по целия свят използваха в ежедневието си. Променящият се технологичен свят беше дал огромно могъщество в ръцете на относително малки организации и сега той се чудеше дали това беше за добро, или за лошо. Е, ако човешкият прогрес зависеше от правителствата, то хората все още щяха да яздят коне и да пътуват с параходи. Но в този „Нов световен ред“ нещата все пак трябваше да се държат под някакъв контрол и някой трябваше да се позамисли над това, реши Чавес, когато самолетът спря на пистата в „Андрюс“. Поредният; анонимно син фургон на ВВС се приближи до стълбата още преди двигателите да бяха спрели.

— Още ли трупаш полетни часове, Доминго? — попита Джон от бетонната рампа.

— Така изглежда. Да не би вече да ръся перушина? — попита уморено Чавес.

— Засега само още един подскок.

— Докъде?

— Браг.

— Тогава давай да тръгваме. Не искам да привиквам със стоенето на едно място.