Том Клэнси - Дъга Шест

— Слушай внимателно. Ще ти предам съкратената версия — нареди му Кларк и продължи през следващите десет минути.

— Ужас — промълви Стенли, след като шефът му млъкна. — Сигурен ли си в това?

— Адски сигурен, Ал. В момента проследяваме заговорниците в четири самолета. Изглежда, са тръгнали към централна Бразилия. Искам да събереш всички хора и да ги доведеш във Форт Браг — военновъздушна база Поуп, Северна Каролина — с цялата им екипировка. Всичко, Ал. Може би ще направим едно пътуване до джунглата, за да… да, аа, да се разберем с тези хора.

— Ясно. Ще се опитам да организирам нещата тук. Максимална скорост?

— Точно така. И кажи на „Бритиш Еъруейз“, че ни трябва самолет.

— Добре, Джон. Ще задвижа нещата.

Кларк се зачуди какво ще стане по-нататък, но преди да реши това, трябваше да събере на едно място всичките си активи. Добре, Алистър щеше да се опита да получи самолет от „Бритиш Еъруейз“ за директен полет до Поуп, а оттам… оттам щеше да се наложи да помисли още. И той също трябваше да отиде там, при Командването на Специални операции и лично при Дребосъка — полковник Уили Байрън.

— Цел едно снишава — докладва един от наблюдаващите офицери по интеркома.

Старшият по наблюдение вдигна очи от книгата, която четеше, активира екрана си и потвърди информацията. В момента нарушаваше международните закони. Орел Две-Девет беше получил разрешение да прелети над Бразилия, но радарните системи за контрол на въздушния трафик долу го бяха идентифицирали като граждански транспортен самолет — обичайната маскировка — и все още никой не беше ги предизвикал. След като потвърди информацията, той включи сателитното си радио, за да докладва тази информация на НОРАД, и, макар и да не го знаеше, на ЦРУ. Пет минути по-късно Цел две започна да прави същото. Старшият наблюдаващ нареди на пилотския екипаж да продължи на същата височина и скорост, попита за положението с горивото и разбра, че разполагат с още осем часа полетно време, повече от достатъчно, за да се върнат у дома във военновъздушната база Тинкър.

След десетминутна проверка „Бритиш Еъруейз“ предостави на ДЪГА един лайнер 737–700, който щеше да чака височайшите им особи на Лутън, малко търговско летище северно от Лондон. Трябваше да пристигнат там с камион, извикан от транспортната фирма на британската армия в Херефорд.

Приличаше на зелено море, забеляза Джон Брайтлинг. Най-горният слой на тройния килим на джунглата. Под отблясъците на залязващото слънце той можа да различи сребристите пътеки на реките, но почти нищо по самата земя. Това беше най-богатата екосистема на планетата и той никога досега не беше я изследвал подробно… е, сега щеше да може да го прави почти цяла година. Алтернативен проект представляваше добре укрепено и комфортно съоръжение с поддържащ персонал от шестима души, собствена електростанция, сателитни комуникации и изобилни хранителни припаси. Той се зачуди кои от хората в четирите екипажа можат да се окажат добри готвачи. Тук трябваше да се въведе някакво разпределение на труда, като при всяка дейност на Проекта, а той самият, разбира се, щеше да бъде водачът.

В Бингъмтън, Ню Йорк, поддържащият персонал зареждаше куп контейнери, маркирани като „Биологична опасност“ в камерата за изгаряне. Пещта беше определено голяма — достатъчно голяма, за да се кремират в нея няколко трупа едновременно — и ако се съдеше по дебелата изолация, развиваше адска горещина. Той дръпна надолу дебелата осем сантиметра врата, заключи я и натисна бутона за запалване. Чу нахлуването на газа и щракването на запалките вътре, последвано от обичайното „вууш“. Във всичко това нямаше нищо необичайно. Корпорация „Хоризонт“ непрекъснато унищожаваше по този начин различни биологични материали от един или друг произход. Можеше да е жив вирус на СПИН, помисли си гой. Компанията провеждаше много изследвания в тази област, беше го чел. Но в момента прегледа листовете хартия на планшета си. Трите листа със специалното нареждане, изпратени по факс от Канзас, всеки ред отметнат. Всички посочени контейнери вече се бяха превърнали в пепел. Дявол да го вземе, камерата беше стопила дори металните капаци. И нагоре в небето бе отлетяло единственото веществено доказателство за Проекта. Работникът по поддръжката не знаеше това. За него контейнер номер Г7-89-98-00А си беше само един пластмасов контейнер. Той дори не знаеше, че съществува такава дума като „Шива“. Както се изискваше, той отиде до настолния си компютър — всеки от колегите му имаше по един — и набра на клавиатурата, че е унищожил предметите съгласно възложената му заповед. Тази информация отиде до вътрешната мрежа на корпорация „Хоризонт“ и, въпреки че той не го знаеше, се изписа на един екран в Канзас. Имаше специални инструкции за това и техникът вдигна телефона си, за да предаде информацията на друг служител, който на свой ред я предаде на телефонния номер, указан на изпратеното по електронен път съобщение.