Том Клэнси - Мечката и драконът

„Третият стълб на американската политика“, припомни си той. Докоснеш ли се до него и загиваш. Обаче общественото осигуряване беше нещо, от което американците наистина се интересуваха, и то не заради това, което беше, а за това, което те погрешно смятаха, че трябва да бъде. Всъщност, ако се съди по резултатите от допитванията до общественото мнение, те знаеха, че идеите им са погрешни. Като всяка друга финансова институция и там нещата опираха най-вече до начина на управление, а това пак беше свързано с едно обещание на правителството пред народа от народните представители. Колкото и да изглеждаше цинично, а то наистина беше такова, средният американец наистина разчиташе на правителството да спази обещанието си. Проблемът беше, че профсъюзните босове и индустриалците, които бяха бъркали в пенсионните фондове и бяха влезли в затвора за това, не бяха направили нищо в сравнение с онова, което новият Конгрес беше сторил на общественото осигуряване. Обаче предимството на мошеника в Конгреса беше, че поне официално не се считаше за такъв. Конгресът беше приел закон. Беше оформил това като правителствена политика, а тя не можеше да бъде погрешна, нали? Това беше още едно доказателство, че създателите на Конституцията бяха допуснали проста грешка с дълготрайни последици. Те бяха приели за дадено, че избраниците на народа, които управляват страната, ще бъдат толкова честни и почтени като тях самите. Човек почти чува как сега пъшкат за това в гробовете си. Хората, създали Конституцията, са седели в една зала заедно със самия Джордж Вашингтон и дори самите те да не са били чак толкова честни и почтени той е имал тези неща в изобилие и ги е респектирал само с това, че е бил там и ги е гледал. „Сегашният Конгрес няма такъв ментор или жив бог, който да заеме мястото на Джордж, и това е най-жалкото“, си каза Райън. Самият факт, че фондовете за социално осигуряване бяха излезли на печалба през 60-те години, означаваше, че Конгресът не може да позволи това да продължава. Печалбата беше за богатите хора, а те би трябвало да са лоши, защото никой не можеше да стане богат, без да експлоатира някой друг, нали така? Това обаче не пречеше на членовете на Конгреса да се обръщат към тях за дарения в предизборната им кампания. Така печалбата на пенсионните фондове трябваше да бъде изразходвана и затова таксите в социалното осигуряване, наричани премии (социалното осигуряване всъщност беше застраховката на старите, оцелелите и неможещите да работят повече), бяха трансформирани в други фондове, които да се харчат заедно с останалите. Един от учениците на Райън, когато той преподаваше история във Военноморската академия, му беше изпратил малка гравирана плочка, която да постави на бюрото си. На нея пишеше: АМЕРИКАНСКАТА РЕПУБЛИКА ЩЕ ПРОСЪЩЕСТВУВА ДО ДЕНЯ, В КОЙТО КОНГРЕСЪТ ОТКРИЕ, ЧЕ МОЖЕ ДА ПОДКУПВА ОБЩЕСТВОТО СЪС СОБСТВЕНИТЕ МУ ПАРИ. — АЛЕКСИС ДЕ ТОКВИЛ. Райън запомни това. Имаше моменти, когато искаше да хване Конгреса за колективната яка и да го удуши, но такава яка нямаше. А Арни не се уморяваше да го убеждава с какъв кротък Конгрес разполага, особено когато ставаше дума за Камарата на представителите, а нещата съвсем не стояха така.

Президентът изръмжа и погледна разписанието, за да види коя беше следващата му среща за деня. Като всичко останало, разписанието на президента на Съединените щати се определяше от други, срещите му се насрочваха седмици предварително, а бележките за тях идваха един ден преди това, за да може той да знае кой, по дяволите, ще дойде и за какво, по дяволите, той, тя или те желаеха да разговарят, а също и каква трябваше да бъде позицията му, която в по-голямата си част пак се определяше от други. Обикновено тя трябваше да бъде благосклонна, за да могат посетителите в Овалния кабинет да си тръгнат доволни. Правилото беше, че тази позиция не може да се променя, освен ако той не кажеше: „Какво, по дяволите, искаш от мен?“ Това щеше да стресне както посетителя, така и тайните агенти, застанали зад него с ръце до пистолетите. Те просто стояха там като роботи. Лицата им не изразяваха нищо, но наблюдаваха внимателно, а ушите поемаха всеки звук. След като смяната им свършеше, вероятно отиваха в любимия си полицейски бар, за да се посмеят на това какво беше казал председателят на градския съвет на Подънк в Овалния кабинет днес… „Господи, видя ли очите на шефа, когато онова тъпо копеле…?“ А те бяха умни и схватливи хора, които си разбираха от работата. Нямаше как да не бъдат. Имаха двойното предимство да бъдат свидетели на всичко и да не носят никаква отговорност за това. „Щастливи копелета“, каза си Джак, очаквайки следващата си среща.