Том Клэнси - Мечката и драконът

— Откога обмисляш тази реч? — попита Арни. Изказването на Райън беше прекалено гладко, за да го произнесе спонтанно.

— От известно време — призна президентът.

— Е, добре, когато се вземе решението по въпроса, очаквай огън и жупел — предупреди го началникът на канцеларията. — Имам предвид демонстрации, предавания по телевизията и такъв куп статии във вестниците, че с тях ще можеш да облепиш стените на Пентагона, а хората от службата ти за охрана ще берат допълнителни страхове за живота ти и за този на жена ти и на децата ти. Ако мислиш, че се шегувам, попитай тях.

— Но в това няма никаква логика.

— Няма закон, било той федерален, щатски или местен, който да призовава света да бъде логичен, Джак. Хората навън разчитат на теб времето да е хубаво и те обвиняват ако не е. Разбери това. — С тези думи ядосаният началник на президентската канцелария се отправи към кабинета си.

— Глупости — изсумтя Райън, докато преглеждаше бележките за срещата си с министъра на вътрешните работи — господаря на мечките гризли и пазач на националните паркове, когото президентът виждаше само по канал „Дискъвъри“, и то във вечерите, когато имаше време да включи телевизора.

За облеклото, което носят тукашните хора, няма кой знае какво да се каже, помисли си отново Номури, с изключение на едно нещо. Когато разкопчаеш копчетата и видиш отдолу „Виктория сикрет“, имаш чувството, че гледаш филм от черно-бял на цветен екран. Този път Мин му позволи сам да разкопчае копчетата, да свали сакото, а после и панталоните й. Бикините изглеждаха особено примамващи, а такова беше и цялото й тяло. Номури я взе в прегръдките си и я целуна страстно, преди да я положи върху леглото. След миг и той легна до нея.

— И така, защо закъсня?

Тя се намръщи.

— Всяка седмица министър Фан се среща с други министри и когато се върне, ме кара да запиша какво се е говорило на тези срещи, за да се знае всичко, което е било казано на тях.

— О, използваш ли за тази работа моя нов компютър? — Въпросът не издаде вълнението, разтърсило цялото му тяло, когато чу това. „Господи!“, каза си той. Момичето можеше да стане чудесен източник на информация! Номури пое дълбоко въздух и лицето му отново доби безразличното изражение на покерджия.

— Разбира се.

— Чудесно. Той нали има модем?

— Да. Използвам го всеки ден, за да видя какво пишат западните вестници в техните страници в Интернет.

— Аха, това е хубаво. — Реши, че за днес беше задавал достатъчно делови въпроси. Наведе се да я целуне.

— Преди да вляза в ресторанта, си сложих червило — обясни Мин. — Не нося, когато съм на работа.

— Разбирам — отвърна агентът от ЦРУ и отново я целуна, този път по-дълго. Ръцете й обхванаха врата му. Направи го с малко закъснение, което нямаше нищо общо с липсата на желание. Сега, когато ръцете му започнаха да шарят насам-натам, то беше съвсем очевидно. Изборът на сутиен, който се закопчава отпред, беше най-хитрото нещо, което се беше сетил. Отваряше се само с едно щракване на палеца и показалеца и твърдите й гърди изкачаха навън. Беше още едно място, което ръката му може да проучи. Там кожата беше особено гладка, а след секунди установи, че е приятна и на вкус.

Това накара неговата… какво? Приятелка? Е, да, но не съвсем. Агентка? Не още. За момента може би най-подходящо беше любовница — да застене от удоволствие. Във Фермата никога не им бяха говорили за тези неща, като се изключат стандартните предупреждения да не стават твърде близки с агента си, защото няма да са много обективни. Но ако не станеш малко по-близък с агента, никога няма да можеш да го вербуваш. Разбира се, на Честър му беше ясно, че той беше отишъл много по-далеч от това „малко“.

Външно тя може и да не беше нещо кой знае какво, но кожата й беше великолепна и пръстите му я проучиха най-основно, докато се взираше в очите й и от време на време я целуваше. Тялото й също не беше лошо. Беше стройно дори и когато беше изправена. Беше може би малко по-широка в кръста, но тук не беше венецианският плаж, а колкото и изящни да изглеждаха на снимките тънките кръстчета, все пак това бяха само снимки. Талията й обаче беше по-тясна от бедрата и за момента това беше достатъчно. Тук не беше подиумът на някое нюйоркско модно шоу, пък и там моделите приличаха повече на момчета. „Мин не е и никога няма да става модел, така че трябва да се примириш с това, Чет“, каза си агентът. Време беше да забрави всичко, свързано с ЦРУ. Той беше мъж само по гащета и седеше до жена само по бикини. От тях може би щеше да излезе една носна кърпичка, въпреки че оранжевият цвят едва ли би подхождал на мъж да я сложи в джоба си, особено ако материята е някаква изкуствена коприна, каза си с усмивка той.