Том Клэнси - Мечката и драконът

— Защо се усмихваш? — попита Мин.

— Защото си хубава — отвърна Номури.

С тази усмивка в момента тя наистина беше хубава. Не, никога няма да излезе модел от нея, но във всяка жена има нещо красиво, ако поиска да го покаже. А кожата й беше първокласна, особено устните, на които беше сложила червило след работа. Те бяха гладки и нежни и въпреки червилото караха неговите да се задържат по-дълго върху тях. Скоро телата им се докосваха навсякъде. Беше приятно, вълнуващо чувство. Доставяше му голямо удоволствие да държи едната си ръка под главата й, а другата да шари по тялото й. Косата на Мин не беше много разрошена. Тя лесно я оправяше с едно движение на ръката, защото беше твърде къса. Под мишниците имаше доста косми, като повечето китайски жени, но това за Номури беше още едно място за игра. Пръстите му се прокраднаха и там и явно я гъделичкаха. Мин се закиска и се притисна още по-силно към него, а после се отпусна и даде отново свобода на ръката му. Когато пръстите му докоснаха пъпа й, тя внезапно застина и после подканващо се отпусна. Той отново я целуна, пръстите му продължиха по-нататък и очите й се навлажниха. Какво може да означава това?

Веднага след като ръката му стигна бикините, тя се повдигна леко от постелята. Полуизправен, той ги смъкна надолу, а тя ги изрита с левия си крак. Червенооранжевите бикини се извиха във въздуха като едноцветна дъга и после…

— Мин! — престори се на възмутен той.

— Чувала съм, че на мъжете това им харесва — каза тя и закачливо се засмя.

— Зависи — отвърна той, а ръцете му стигнаха до още по-гладка част от тялото й. — На работа ли го направи?

— Не, глупако! — отвърна със смях тя. — Направих го тази сутрин вкъщи, в банята със собствения ми бръснач.

— Исках просто да знам — увери я агентът от ЦРУ. „Виж ти!“, зачуди се той. Сега ръката й започна да повтаря това, което правеше неговата с тялото й.

— Ти не си като Фан — прошепна закачливо Мин.

— И каква е разликата?

— Мисля, че най-обидното нещо, което една жена може да каже на един мъж, е: „Още ли си вътре?“ Веднъж една от секретарките го каза на Фан и той я наби. На другия ден дойде на работа със синини под очите. Извика я в кабинета си и следващата вечер… ме накара да легна с него — призна тя не толкова засрамена, колкото смутена. — За да ми покаже какъв мъж е все още. Аз обаче не посмях да му го кажа. Сега всички го правим.

— Ще го кажеш ли на мен? — попита засмян Номури и отново я целуна.

— О, не! Твоят е като наденица, а не като мънисто! — увери го енергично Мин.

Това не беше най-изящният комплимент, който беше чувал, но за момента го задоволяваше.

— Време ли е наденицата да си потърси убежище?

— О, да!

Когато легна отгоре й, Номури видя под себе си две неща — едно момиче, една млада жена с нейните женски желания, които той трябваше да задоволи. Другото беше потенциален агент с достъп до политическа информация, за която всеки опитен разузнавач можеше само да мечтае. Обаче Номури не беше опитен шпионин. Беше още с жълто около устата и не знаеше какво е невъзможно. Трябваше да се безпокои за потенциалния си агент, защото ако успееше да я вербува, животът й щеше да е в опасност. Помисли си какво можеше да стане, как лицето й щеше да се промени, когато куршумът проникнеше в мозъка й… Не, не, това беше грозно. С усилие отхвърли тази мисъл и влезе в нея. Ако изобщо се наложеше да я вербува, трябваше да свърши тази работа както трябва. А ако заедно с това тя можеше да го накара да се чувства и щастлив, това щеше да бъде за него допълнителна награда.

— Ще помисля по въпроса — обеща президентът на Съединените щати на министъра на вътрешните работи, докато го изпращаше до вратата вляво от камината, която водеше към коридора. „Съжалявам приятел, но тук няма пари за това“, каза си той. Министърът на вътрешните работи в никакъв случай не беше лош човек, но, изглежда, беше повлиян от бюрокрацията в министерството си, а това е може би най-голямата опасност, която грози работещите във Вашингтон. Той се върна при бюрото си, за да прегледа документите, оставени му от министъра. Естествено, нямаше да има време сам да изчете всичките. В някой по-свободен ден може би щеше да успее да хвърли един поглед на тяхното резюме, а останалата част щеше да бъде препратена на човек от екипа, който да се занимае подробно с проблема и да изготви доклад за президента. По същество това пак щеше да бъде резюме. От доклада, който щеше да напише сътрудникът на Белия дом, може би на не повече от двадесет и осем години, щеше да се прави политика.