Том Клэнси - Мечката и драконът

Всеки ден на Райън му представяха ежедневната президентска сводка от разузнаването. Тя съдържаше сведения, събрани от ЦРУ, и се правеше късно вечер, а се принтираше рано сутрин. Вадеха се около сто екземпляра. По-късно същия ден почти всички биваха изгаряни. Само няколко копия, може би три-четири, се пазеха в архивите, в случай че по някакъв начин файловете в компютрите се повредеха, но дори президентът Райън не знаеше къде ги държат. Надяваше се, че са охранявани зорко, за предпочитане от морски пехотинци.

Разбира се, в сводката не беше включено всичко. Някои неща бяха толкова секретни, че не можеха да се доверят дори на президента. Това беше нещо, което Райън приемаше със забележително хладнокръвие. Имената на източниците трябваше да си останат в тайна дори и за него, а понякога методите бяха толкова строго технически, че използваната техника не му беше напълно ясна. Обаче имаше случаи, когато дори част от „улова“, т.е. информацията, събрана от ЦРУ чрез безименни източници, оставаше скрита за президента, защото броят на тези източници беше твърде ограничен. В разузнаването и най-малката грешка можеше да коства живота на безценен агент и макар подобни неща да се случваха, никой не можеше да бъде особено доволен от това, въпреки че някои политици се отнасяха към подобни случаи с вбесяващо безразличие. Добрият оперативен разузнавач гледаше на своите агенти като на собствени деца и се стараеше да пази живота им от всякакви опасности. Това беше крайно наложително. Ако проявяваш безгрижие, хората умираха, а заедно с това се губеше и ценна информация, а тайните служби бяха създадени точно заради нея.

— Добре, Бен — каза Райън, като се облегна в креслото и запрелиства страниците на сводката. — Нещо интересно?

— При Мери Пат има някакви сведения за Китай. Обаче не знам за какво точно става дума. Пази ги в тайна. Останалото в днешната сводка може да го научите и от Си Ен Ен.

За съжаление това се случваше често. От друга страна, светът изглеждаше сравнително спокоен и нямаше чак такава нужда от информация на внедрени агенти… Поне така изглежда на пръв поглед, поправи се Райън. Човек никога не може да бъде сигурен в тези работи. В Ленгли беше научил и това.

— Може би аз ще й се обадя — каза президентът на Съединените щати и обърна още една страница. — Какво е това?

— За руския петрол и газ ли питате?

— Тези цифри реални ли са?

— Така изглежда. Сравниха ги с информацията, която Търговецът ни даде от своите източници.

— Ух! — изпъшка Райън, докато гледаше прогнозите за развитието на руската икономика. После се намръщи малко разочарован. — Оценките, които дадоха хората на Джордж, бяха по-добри.

— Така ли мислите? Икономическите експерти на ЦРУ също си ги бива.

— Джордж има практически опит в тези неща. Това е по-добре, отколкото да следиш събитията като учен, Бен. Науката е хубаво нещо, но практиката си е практика, запомни това.

Гудли кимна.

— Ще го запомня, сър.

— През 80-те години ЦРУ надцени съветската икономика. Знаеш ли защо?

— Не, не знам. Къде сбъркаха?

Джак кисело се усмихна.

— Не може да се каже, че сбъркаха. Всичко беше както трябва. Тогава имахме един агент там, който ни предаваше същата информация, с която разполагаше и съветското Политбюро. Просто на никой от нас не му дойде наум, че системата се самозалъгва. Политбюро базираше решенията си върху една химера. Цифрите, с които разполагаха, почти никога не са били верни, защото стоящите по-долу си пазеха задниците. Ето това е.

— Мислите ли, че в Китай нещата ще са същите? — попита Гудли. — В края на краищата те са последната марксистка страна.

— Добър въпрос. Обади се в Ленгли и ги питай. Ще получиш отговора от също такъв бюрократ, който китайците имат в Пекин, но доколкото ми е известно, там ние нямаме внедрен агент, който да ни предаде нужните цифри. — Райън замълча и се загледа в камината срещу бюрото си. Някой ден трябва да накара онези от охранителната служба да сложат в нея истински огън… — Не, мисля, че цифрите на китайците са по-добри. Могат да си го позволят. Икономиката им се развива добре. Вероятно се самозалъгват за други неща, но че и те сами се заблуждават, е сигурно. Това е общовалидна човешка черта и марксизмът не е успял да направи много нещо по въпроса. Дори в Америка с нейния свободен печат и другите превантивни механизми реалността често така удря политиците в лицето, че им изпадва по някой и друг зъб. Навсякъде има хора, които създават теоретични модели, основани на идеологически разбирания, а не на факти. Подобни хора има най-вече в науката и в политиката, защото в истинските професии мечтателите биват наказвани по-строго, отколкото политиците.