Том Клэнси - Мечката и драконът

— Григорий Григориевич, изглежда, че ти се е паднал доста заплетен случай. — Рейли вдигна ръка, за да поръча по още едно.

— Ти си експертът по организираната престъпност — припомни руският лейтенант на своя гост от ФБР.

— Вярно, Олег, но аз не съм някоя циганска врачка, нито пък Делфийският оракул. Още не знаеш кой е бил истинският обект и докато не го разбереш, нищо няма да се изясни. Проблемът е да установиш кой е бил обектът и да намериш някой, който знае нещо за това престъпление. Тези две неща са свързани, брат. Ако разбереш едното, ще откриеш и другото, ако не успееш, няма да стигнеш до никъде.

Питиетата пристигнаха. Рейли плати и отпи от чашата си.

— Моят капитан никак не е доволен.

Агентът от ФБР поклати глава.

— Е, да. И в Бюрото началниците са такива, но той би трябвало да е наясно какви са проблемите. Ако е така, трябва да ти даде време и възможности да се справиш. Колко хора имаш за работа по случая?

— Шест тук и трима в Санкт Петербург.

— Може би ще трябва да поискаш да ти дадат повече, братче. В нюйоркския филиал на ФБР по такъв случай щяха да работят поне двадесет агенти, половината от които постоянно. — Обаче численият състав на московската милиция беше рязко намален. Въпреки голямата престъпност сега в Москва местните ченгета все още не получаваха достатъчна подкрепа от правителството. Но можеше да е и по-зле. За разлика от много руснаци милиционерите поне получаваха заплати.

— Ти ме изтощи — оплака се Номури.

— Винаги мога да се обърна към министър Фан — подразни го Мин.

— А, значи ме сравняваш с един старец, така ли? — направи се на ядосан той.

— И двамата сте мъже, но по-добре наденица, отколкото мънисто — каза тя и хвана члена му с лявата си ръка.

— Спокойно, момиче. Нека си почина малко от първото състезание. — Той я повдигна и я сложи да легне до себе си. „Тя, изглежда, наистина ме харесва“, помисли си Номури. „Три нощи подред. Фан не е това, за което се мисли. Не можеш да ги спечелиш всичките, мой човек.“ Освен това той имаше предимството, че беше с четиридесет години по-млад. Вероятно и това има някакво значение, призна си Номури.

— Но ти много избърза! — запротестира Мин, като търкаше тялото си в неговото.

— Има нещо, което бих искал да направиш за мен.

Тя го погледна с дяволита усмивка.

— Какво е то? — попита Мин, докато ръката й продължаваше да го гали.

— Не е това!

— О!… — Тя не скри разочарованието си.

— Нещо, което е свързано с работата ти — обясни Номури. Добре, че не можеше да усети колко е напрегнат.

— С работата ми? Да не би да искаш да правим тези неща в службата? Не мога да те вкарам там — каза тя през смях и страстно го целуна.

— Искам да сложиш нещо в компютъра си. — Номури бръкна в чекмеджето на нощната си масичка и извади от там един компактдиск. — Ето, сложи го в компютъра. Кликни на ВЪВЕДИ (INSTALL) и след това го извади.

— И какво ще стане? — попита тя.

— Интересува ли те?

— Ами… — тя се поколеба. Не й беше ясно. — Трябва да внимавам.

— Това ще ми даде възможност от време на време да надниквам в компютъра ти.

— Но защо?

— Заради „Нипон електрик“… Нали ние сме производителите на компютъра ти? — Той се опита да се освободи от напрежението. — За моята фирма ще е интересно да знае какви икономически решения се вземат в Китайската народна република — пусна Номури лъжата, която предварително беше намислил. — Така ще можем да се ориентираме по-добре, за да правим по-успешен бизнес тук. Колкото по-добра работа им върша, толкова по-добре ще ми плащат и ще имам повече пари за моята скъпа Мин.

— Разбирам — каза тя замислена.

Той се наведе, за да я целуне на едно особено привлекателно място. Тялото й потрепера, точно както беше очаквал. Добре, тя не се възпротиви на предложението, поне не искаше то да пречи на сегашното им занимание, което също беше добре за Номури, и причината не беше само една. Разузнавачът се запита дали някой ден ще изпита угризения, че я е използвал по такъв начин. Бизнесът си е бизнес, каза си той.

— Никой друг няма да знае, нали?

— Не, това е невъзможно.

— Да не ми навлече някои неприятности?

При този въпрос той се претърколи и се намери върху нея. Хвана лицето й с две ръце.

— Не бих допуснал подобно нещо да се случи на моята Мин. Никога! — зарече се агентът и страстно я целуна.

След това повече не говориха за компактдиска, който тя прибра в чантата си, преди да си тръгне. Чантата беше хубава, имитираше италианска и можеше да се купи в тукашните магазини. Приличаше на онези, които се носеха в Ню Йорк през рамо и евфемистично им викаха „задницата на камиона“.