Том Клэнси - Мечката и драконът

„Призракът“ се залови веднага за работа, създавайки директория, в която файловете в компютъра на Мин бяха сортирани първо по датите на създаване и на промяна, а след това по техния вид. Той пренебрегна някои файлове, както и оперативната система. Не обърна внимание и на създадената от „Нипон електрик“ транскрибираща програма, която превръщаше латинските букви — в случая английските фонеми на говоримия китайски език — в съответните идеограми. Но „Призракът“ отдаде дължимото на графичните текстови файлове, които се бяха получили в резултат от използването на програмата. Тях той ги копира заедно с телефонните индикации, както и всички други текстови файлове в петгигабайтовия харддиск. Цялата операция отне на насочвания от „Призрака“ компютър 17,14 секунди, създавайки един голям самостоятелен файл.

За секунда и половина компютърът спря да работи, а след това отново се активизира. Компютрите на „Нипон електрик“ имаха вградени високоскоростни модеми. „Призракът“ ги активизира, обаче изключи техните миниговорители, за да не би някой да чуе, че се прехвърля информация. (Обикновено говорителите стояха включени като предохранителна мярка. Светлините, които показваха, че те работят, не се виждаха, защото модемът се намираше вътре в кутията на този вид компютри.) След това той набра (този термин все пак беше надживял времето на въртящите се шайби на телефоните) дванадесетцифров номер вместо обикновените седемцифрови номера, използвани в телефонната система на Пекин. Допълнителните пет цифри изпратиха търсещ сигнал на околосветско пътешествие в хардуера на централния сървър, който излезе оттам в едно място, определено две седмици преди това от инженерите на Форт Мийд, които, разбира се, нямаха никаква представа за какво е цялата работа, къде ще стане и кой участва в нея. Телефонът, който иззвъня на посочения номер — в действителност нямаше никакъв електронен, нито пък механичен звънец, — беше всъщност модемна линия, която премина през бюрото на Честър Номури и стигна до неговия изключително усъвършенстван лаптоп. Той не беше на „Нипон електрик“, защото в тази област, както и в повечето компютърни технологии, американците все още бяха най-добри.

В момента и Номури гледаше телевизия, макар че при него това бяха новините на Си Ен Ен, чрез които научаваше какво става у дома. След това той превключи на един японски сателитен канал, защото това беше част от прикритието му. Тази вечер даваха самурайски сериал, който той харесваше. По елементарност и тематика той много приличаше на уестърните, които заляха американската телевизия през 50-те години. Въпреки че беше образован човек и професионален разузнавач, Номури обичаше празните развлечения като всички останали. Звъненето го накара да извърне глава. Въпреки че софтуерът на неговия компютър беше същият като този в офиса на Мин, той беше оставил звуковото устройство включено, за да му покаже, че пристига информация. Триключовият код светна на екрана, за да му покаже точно за каква информация става дума и откъде идва тя.

„Да!“ — развълнува се агентът на ЦРУ, като удари силно с левия си юмрук дланта на дясната си ръка. Да! Имаше внедрен агент на проклетото място и това беше „уловът“ от операция „Зорге“. В горната част на екрана една стрелка сочеше, че данните се въвеждат с 57 000 бита в секунда. Бързината беше внушителна. Дано сега не стане някой гаф в местната телефонна система, някъде по линията между службата на Мин и разпределителния център или от центъра до апартамента му, помисли си Номури. Не би трябвало да има проблеми. Линията от офиса на Мин сигурно е първокачествена, защото обслужва партийна знаменитост, а и тази от разпределителния център до апартамента му също ще да е добра, защото вече беше получил много съобщения, повечето от които бяха от централата на „Нипон електрик“ в Токио. Те съдържаха и поздравления от фирмата, че беше успял да увеличи продажбите.

„Да, Чет, от теб излезе добър търговец“, каза си той, отивайки към кухнята. Реши, че заслужава едно питие за постижението си. Когато се върна, прехвърлянето на информацията още не беше приключило.

„По дяволите, колко ли дълго ще продължи?“, запита се той. После разбра, че това са графични текстови файлове, защото компютърът на Мин не беше запазил идеограмите във вид на букви, а като снимки, каквито всъщност бяха. Това правеше файловете по-дълги. Колко по-дълги успя да установи едва когато прехвърлянето приключи.