Том Клэнси - Мечката и драконът

И все пак той се запита до каква степен този служител успяваше да го манипулира? Истината беше, че не можеше да си отговори на този въпрос, а това му се стори обезпокоително. Той имаше доверие в Арни, но му се доверяваше, защото се налагаше. Джак не знаеше какво би правил без него… Обаче добре ли беше това?

Вероятно не — призна си той, докато преглеждаше разписанието на срещите си за деня. Никоя не беше тук, в Овалния кабинет. Арни беше едно от нещата, които най-много не му харесваха в тази работа, но той беше изключително честен, извънредно трудолюбив и напълно предан държавен служител…

… като всички останали във Вашингтон, окръг Колумбия — добави цинично Райън.

Москва е с осем часа напред от Вашингтон, а това е доста досадно за дипломатите, които или реагират с един ден закъснение, или не са съвсем в синхрон с биологичния си часовник, което им пречи да си вършат добре работата. Това беше повече проблем за руснаците, защото между пет и шест часа следобед повечето от тях вече са изпили по няколко чаши твърд алкохол. А при сравнително голямата бързина, с която се осъществява дипломатическият обмен, нощта в Москва е доста напреднала, когато американските дипломати се появяват след „работните си обяди“ и издават някой демарш, комюнике или обикновен отговор на писмо, което руснаците са изпратили предишния ден. Разбира се, и в двете столици винаги има нощен екип, който да прочете и да направи по-навременна оценка на нещата. Но той обикновено е съставен от младоци или в най-добрия случай от хора, които са започнали да се издигнат, но още не са напреднали достатъчно, поради което трябва да преценяват кое е по-лошо — да събудят шефа си със среднощно телефонно обаждане заради нещо, което не си заслужава, или да отложат за другата сутрин след закуска съобщение, за което министърът или секретарят на министерството трябва да бъдат уведомени незабавно! Не една кариера беше напреднала или се беше провалила от такива на пръв поглед дребни неща.

В конкретния случай нямаше опасност за нечий дипломатически задник. Беше шест и петнадесет в една пролетна вечер в Москва, слънцето беше още високо на хоризонта в очакване на белите нощи, с които е прочуто руското лято.

— Да, Паша? — каза лейтенант Провалов. Той беше поел от Шабликов грижата за Клюсов. Това дело беше прекалено важно, за да бъде оставено в ръцете на друг, а освен това никога не беше имал особено доверие в Шабликов. В него имаше нещо прекалено гнило.

Павел Петрович Клюсов едва ли би могъл да мине за реклама на качеството на живота в нова Русия. Висок едва метър и шестдесет и пет сантиметра, но тежък близо деветдесет килограма, той беше дебел мъж, който приемаше калориите си в течен вид. Беше зле обръснат, и то в случаите, когато изобщо си даваше труда да го прави, а отношенията му със сапуна не бяха толкова добри, колкото би трябвало. Зъбите му бяха криви и пожълтели, защото не виждаха четка, както и от пушенето на евтини цигари без филтър — местно производство. Беше на около тридесет и пет години, но според Провалов спокойно можеха да му се дадат и четиридесет и пет. Разбира се, обществото можеше да мине и без него. Клюсов беше крадец на дребно. Липсваха му както талант, така и кураж за по-сериозен нарушител на закона. Но той познаваше такива хора и се навърташе около тях като малко кученце, за да им върши дребни услуги, като например да им достави бутилка водка. Но Клюсов имаше уши, с които много хора, особено престъпници, проявяваха странната неспособност да се съобразяват.

— Овсеенко е бил убит от двама души от Санкт Петербург. Не им знам имената, но мисля, че са били наети от Клементий Иванич Суворов. Убийците са бивши войници от Спецназ, които имат опит от Афганистан и според мен са някъде около трийсетгодишни. Единият е рус, а другият червенокос. След като са убили Гриша, са отлетели обратно на север още преди обяд със самолет на „Аерофлот“.

— Това е добре, Паша. Виждал ли си лицата им?

Другият поклати глава.

— Не, другарю лейтенант. Научих го от… мой познат в една пивница. — Клюсов запали нова цигара от фаса на свършилата.

— Твоят познат каза ли защо нашият приятел Суворов е поискал да убият Овсеенко?

Кой ли, по дяволите, е този Клементий Иванич Суворов? — запита се лейтенантът. Не беше чувал името преди, но още не искаше Клюсов да разбере това. По-добре беше да се прави на всезнайко.

Информаторът сви рамене.

— Не знам. Никой не знае. Казват, че живеел нашироко, но никой не знае източника на доходите му.