Том Клэнси - Мечката и драконът

— Но аз открих твоето, Олег Григориевич — напомни му Рейли. — И така, какво узна?

Провалов му разказа накратко какво беше научил тази вечер.

— Двама стрелци от Спецназ? В това има някаква логика. Колко ли са им платили за такава услуга?

— Не вярвам да е много. Предполагам, че около пет хиляди евро — каза лейтенантът, докато вървяха по улицата.

— Че кой би имал толкова пари за пръскане?

— Някой московски престъпник… Мишка, както ти е известно, има стотици, които биха могли да си го позволят, а мъжете не са обичали много Распутин… Освен това разполагам и с ново име — Суворов, Клементий Иванич.

— Кой е той?

— Не знам. Името не ми е познато, но Клюсов се държеше така, като че ли би трябвало да ми е известно. Странно е, че не го познавам — разсъждаваше на глас Провалов.

— Случва се. И аз съм попадал на някои умници, които сякаш се появяват от нищото. Ще го провериш ли?

— Да, очевидно и той е бивш служител на КГБ.

— Сега такива има много — съгласи се Рейли и поведе приятеля си към бара на един нов хотел.

— Какво ще правите, ако един ден разтурят ЦРУ? — попита Провалов.

— Ще се посмеем — обеща му агентът от ФБР.

Санкт Петербург е известен като Венеция на Севера заради реките и каналите, които го пресичат, но тукашният климат, особено през зимата, е доста по-различен. Точно в една от тези реки се появи следващата следа.

Един гражданин я забеляза на път за работа сутринта и като видя милиционер на следващия ъгъл, отиде при него и му каза какво е открил. Милиционерът се върна и погледна през железните перила към мястото, посочено от гражданина.

Това, което видя, не беше много, но след секунда му стана ясно какво е то и какво означаваше. Не беше боклук или мъртво животно, а темето на човешка глава с руса или светлокестенява коса. Дали беше самоубийство или убийство, трябваше да разберат местните ченгета. Милиционерът отиде до най-близкия телефон и се обади в участъка. След тридесет минути се появи кола, а малко след нея черен фургон. Докато пристигнат, милиционерът беше изпушил две цигари в студения утринен въздух, като поглеждаше от време на време към водата, за да се увери, че нещото е още там. Пристигналите бяха детективи от градския отдел убийства. В минибуса, който ги следваше, имаше двама души, на които викаха техници. Те всъщност бяха обучени от градската община като специалисти по водопроводи и канали, но им плащаше местната милиция. Двамата погледнаха през парапета и това им беше достатъчно, за да разберат, че изваждането на тялото нямаше да бъде лесно, но не и невъзможно. Изкараха стълба и по-младият, облечен в непромокаем комбинезон и с тежки гумени ръкавици на ръцете, се спусна по нея и хвана тялото за потъналата под водата яка, докато неговият партньор направи няколко снимки с евтиния фотоапарат. Тримата милиционери наблюдаваха сцената на няколко крачки встрани и пушеха. Тогава дойде и първата изненада.

Практиката изискваше под ръцете на трупа да се сложи еластичен пояс като тези, които използват при спасителните хеликоптери, за да може след това да бъде вдигнат с помощта на кран. Но когато човекът се помъчи да сложи пояса под трупа, едната ръка изобщо не се помръдна. В продължение на няколко неприятни минути, работникът се помъчи да изправи вкочанената ръка. След малко той установи, че тя е свързана с белезници за друга ръка.

Това откритие накара двамата детективи да хвърлят цигарите си във водата. Може би не беше самоубийство, защото подобен начин на прощаване с живота не беше често срещан сред самоубийците. На каналния плъх — така те наричаха своите колеги от общината — му бяха нужни още десет минути, за да успее да постави пояса на подходящо място, а след това да се качи по стълбата и да пусне крана в действие.

Всичко веднага се изясни. Бяха двама мъже, млади и добре облечени. Ако се съдеше по изкривените им и деформирани лица, бяха мъртви от няколко дни. Водата беше студена и това беше забавило развитието на бактериите, които изяждат повечето трупове. Тя обаче също им беше оказала въздействие, което превръщаше тези тела в гледка, трудна за понасяне на пълен стомах. Приличат на играчките Покемон, помисли си един от детективите — като онези ужасно грозни фигурки, каквито децата му много искаха да им купи. Каналните плъхове поставиха телата в специалните чували за трупове, в които трябваше да бъдат пренесени до моргата, където щяха да бъдат изследвани. Засега не се знаеше нищо повече, освен че двамата мъже са мъртви. Не се виждаха липсващи части от труповете, а и общото им окаяно състояние не позволяваше да се забележат рани от куршум или от нож. За момента те разполагаха само с два Джона, както американците наричаха безименните трупове — единият рус или светлокестеняв, а другият червенокос. Видът им показваше, че са престояли във водата най-малко три-четири дни. Вероятно са умрели заедно, след като са били свързани с белезници, освен ако единият не беше убил другия, а след това беше скочил след него и също беше намерил смъртта си. В такъв случай единият, а може би и двамата са били хомосексуалисти, помисли си онзи детектив, който беше по-голям циник. Казаха на патрулния милиционер да попълни в участъка съответните формуляри, а той си помисли, че това няма да е лошо, защото там беше топло. Нищо друго не можеше да направи един студен ден още по-студен както два трупа.