Том Клэнси - Мечката и драконът

— Така си е, Джак — съгласи се Уинстън и на свой ред избухна в смях. — Ние сме достатъчно богати, за да си позволим да бъдем честни. Освен това на кого му е притрябвало някакво си там петролно находище или златна мина?

— Има ли нова информация за потенциалните възможности и на двете?

Гудли поклати глава.

— Не, сър. Потвърди се първоначалната информация. И двете находища са големи, особено петролното, но и златното.

— Тази работа със златото може да разстрои пазара — обади се министърът на финансите. — Зависи колко бързо ще започне производството. Има вероятност то да доведе дори до закриване на мината в Дакота.

— Защо? — попита Гудли.

— Ако руското находище се окаже толкова богато, колкото сочат предварителните сведения, производствените разходи за тяхното злато ще бъдат с двадесет и пет процента по-ниски, отколкото там, въпреки неблагоприятните природни условия. Очакваното спадане на цената на златото на световния пазар ще направи неизгодно продължаването на производството в Дакота. — Уинстън сви рамене. — Така че те ще бъдат принудени да прекратят добива, докато цената не се покачи отново. Вероятно след първото опиянение от високите добиви нашите руски приятели ще укротят малко топката, за да могат да печелят, да кажем, по по-нормален начин. Други производители на злато, особено от Южна Африка, сигурно ще се срещнат с тях и ще им дадат някои съвети как да експлоатират по-ефикасно находището. Обикновено децата слушат по-възрастните. Руснаците координират производството си на диаманти с хората на Де Беерс още от времето на Съветския съюз. Бизнесът си е бизнес дори и за комунягите. И така, ще предложиш ли помощ на нашите приятели от Москва? — зададе директно Търговецът въпроса на Фехтовача.

Райън поклати глава.

— Не още. Не мога да им дам да разберат, че знаем. Сергей Николаич ще започне да се пита как сме разбрали и вероятно ще се досети, че е станало чрез засичане на комуникации от нашите разузнавателни служби, а ние не искаме да се шуми много по този въпрос. — Райън знаеше, че това е само въпрос на време, но играта си имаше правила и всеки трябваше да се съобразява с тях. Головко може би щеше да се досети от някои сигнали на своето разузнаване, но нямаше да знае точно как е станало. Може би никога няма да престана да разсъждавам като шпионин, призна си президентът. Да пази тайни и да взема мерки те да не бъдат разкрити беше за него нещо съвсем естествено, дори прекалено естествено. Арни ван Дам често го предупреждаваше за това. Едно съвременно демократично правителство трябваше да бъде по-открито като скъсана завеса в спалнята, през която хората можеха да надникнат вътре, когато пожелаят. Това беше нещо, с което Райън никак не можеше да свикне. Именно той решаваше какво могат да знаят хората и кога трябваше да го узнаят. Беше възглед, към който се придържаше дори и когато разбираше, че не е прав, само защото го беше възприел още по времето, докато служеше при един адмирал на име Джеймс Гриър. Старите навици трудно се изкореняваха.

— Ще се обадя на Сам Шърмън от „Атлантик Ричфийлд“ — предложи Уинстън. — Ако той ми каже защо, значи няма да е нужно да се пази в тайна, или поне тя не е толкова голяма.

— Можем ли да му имаме доверие?

Уинстън кимна.

— Сам играе по правилата. Не можем да искаме от него да не се съобразява с директорския си съвет, но той е добър патриот, Джак.

— Добре, Джордж, само че направи го дискретно.

— Да, сър, господин президент, сър.

— По дяволите, Джордж!

— Джак, кога най-после ще свикнеш с тази шибана работа — попита министърът на финансите президента на Съединените щати.

— В деня, когато се изнеса от този проклет музей и отново стана свободен човек — отвърна по-смирено Райън. Уинстън беше прав. Трябваше да се научи да приема по-спокойно тези неща в президентския кабинет. Освен че не помагаше на себе си, не беше от полза и за страната да се изнервя от това, че се намираше тук. Също така беше по-лесно за хора като министъра на финансите да го дразнят, а Джордж Уинстън обичаше да прави това… Може би защото му помага да се отпусне, помисли си Райън. Сигурно се дължеше да английското му възпитание, или нещо от сорта. — Джордж, защо смяташ, че трябва да свикна да гледам по-спокойно на тази работа?

— Джак, защото си тук, за да бъдеш по-ефективен, а ако нервничиш през цялото време, това не те прави такъв. Отпусни се, момче, а може дори някои неща тук да ти харесат.

— Като например?