Том Клэнси - Мечката и драконът

Той наричаше Китай страна на десетте метра. Всичко изглеждаше добре и впечатляващо, докато не се приближиш на десетина метра. Тогава виждаш, че отделните елементи не пасват много добре. Беше установил, че да ползва асансьор е твърде неприятна работа. Беше облечен по западната мода (за китайците Япония беше западна страна, а това би развеселило много хора както в самата Япония, така и в някоя западна държава), а това моментално го определяше в очите им като „куай“ — чуждестранен дявол — още преди да са видели лицето му. Когато и това се случеше, погледите се променяха, някои изразяваха просто любопитство, а други открита враждебност, защото китайците не бяха като японците. Не са обучени да скриват напълно чувствата си или просто не им пука, помисли си агентът от ЦРУ зад собствената си маска — невъзмутимото лице на покерджия. Беше я усвоил в Токио, и то добре, а това обясняваше защо беше получил добра работа в „Нипон електрик“ и защо досега не се беше провалил като агент.

Асансьорът вървеше достатъчно гладко, но въпреки това нещо с него не беше съвсем наред. Може би пак защото отделните елементи не си пасваха напълно. В Япония Номури нямаше това чувство. Въпреки всичките си недостатъци японците бяха добри инженери. Без съмнение същото се отнасяше и за Тайван, но в Тайван, както и в Япония, имаше капиталистическа система, която възнаграждаваше способните, като им предоставяше и възможности за изява и печалба и осигуряваше сносни заплати на онези работници, които си вършеха добре работата. КНР още се учеше как се прави това. Китайците внасяха много, но до този момент нещата, които изнасяха, или имаха твърде семпъл дизайн (като например обувките за тенис), или пък бяха произведени по стандарт, определен някъде другаде, а след това просто копиран изцяло от Китай (като произведения на електрониката). Това, разбира се, вече се променяше. Китайците бяха също толкова способни, колкото и останалите и дори комунизмът не им попречи да го докажат. И все пак индустриалците, които започнаха да се модернизират и да предлагат на света истински нови производства, бяха третирани от своите държавни ръководители като… в най-добрия случай като необикновено продуктивни селяни. Тези полезни хора едва ли се чувстваха много доволни и от време на време, когато се събираха на чашка, се питаха защо става така, че те, които осигуряват богатството на нацията, са третирани като необикновено продуктивни селяни от онези, които се считат за господари на държавата и на нейната култура. Номури излезе навън и се отправи към колата си на паркинга, като се питаше докога може да продължи това.

Знаеше, че в тази политическа и икономическа линия има нещо шизофренично. Рано или късно индустриалците щяха да се надигнат и щяха да поискат да имат право на глас в определянето на политиката на страната. Без съмнение, вероятно тук-там вече говореха шепнешком за тези неща. Ако това беше така, то хората, които шушукаха, може би знаеха китайските поговорки, че най-високото дърво се сече първо, че кладенецът с най-сладката вода пресъхва първи и че пръв млъква онзи, който крещи най-силно. Възможно беше лидерите на китайските индустриалци просто да изчакват и да се оглеждат помежду си на техните събирания, като се питат кой от тях ще рискува пръв. Той щеше да спечели уважение и слава, а в спомените щеше бъде обявен за герой, или което е по-вероятно, семейството му щеше да изплаща стойността на 7,62-милиметровия патрон, с който е бил изпратен в другия свят, обещан от Буда, чието съществуване държавата с презрение отричаше.

— Значи новината още не се е разчула. Това е малко странно — каза Райън.

— Така е — съгласи се Бен Гудли и кимна.

— Да имаш някаква представа защо се бавят?

— Не, сър… Освен ако някой иска да спечели по някакъв начин от това, но как точно… — Покерджията сви рамене.

— Като купи акции от „Атлантик Ричфийлд“ ли? Някой производител на миньорска техника…

— Или пък като закупи правата за есплоатация на някои територии от Източен Сибир — предположи Джордж Уинстън. — Не искам да кажа, че слугите на народа имат подобна практика.

При тези думи президентът се разсмя така силно, че трябваше да остави чашата си с кафе на масата.

— Особено пък в това правителство — отбеляза с насмешка той. Едно от предимствата, които даваше на средствата за информация екипът на Райън, беше, че всички в него бяха повече или по-малко плутократи, а не „трудови“ хора. Излизаше така, че според медиите техните пари или са били спечелени благодарение на някакво чудо… или чрез някаква неназована и все още неразкрита престъпна дейност, но в никакъв случай с честен труд. Едно от най-странните политически предубеждения беше, че богатството не се печели с работа, а с нещо друго, за което никога не се говореше открито, но винаги имаше подозрения, че съществува.