Том Клэнси - Мечката и драконът

— Това е едно твърде необичайно послание, г-н Килмър.

— Г-н министър, моето правителство е сериозно разтревожено от последното развръщане на войските ви.

— Предната нота, която ми бе връчена от вашето посолство, представляваше оскърбителна намеса във вътрешните работи на страната ни. Сега ни заплашвате с война?

— Сър, Америка не отправя заплахи. Напомням ви, че доколкото Руската федерация вече е подписала Северноатлантическия пакт, всеки враждебен акт срещу нея ще принуди Америка да спази договорните си задължения.

— Освен това заплашвате висшите членове на правителството ни, ако някакво нещастие евентуално сполети американците в нашата страна. За какви ни мислите, г-н Килмър? — попита Шен с равен, безстрастен глас.

— Г-н министър, ние само посочваме, че доколкото Америка осигурява на своите гости пълната закрила на законите си, ние се надяваме, че Китайската народна република ще постъпи по същия начин.

— Защо трябва да третираме американските граждани по различен начин от нашите?

— Г-н министър, ние просто искаме уверението ви, че случаят ще бъде точно такъв.

— Защо случаят да не бъде такъв? Обвинявате ни, че замисляме война на агресия срещу нашите съседи?

— Отбелязваме последните военни действия на Китайската народна република и молим за пояснения.

— Ясно — Шен сгъна листите и ги сложи обратно на масата. — Кога искате поясненията?

— Когато сметнете за необходимо, г-н министър — отговори Килмър.

— Много добре. Ще обсъдя въпроса с колегите си от Политбюро и ще ви дам отговора възможно най-бързо.

— Ще предам добрата новина във Вашингтон, г-н министър. Няма да ви отнемам повече време, сър. Наистина ви благодаря, че ме приехте — Килмър се изправи и двамата се ръкуваха още веднъж. Американецът прекоси преддверието, без да поглежда настрани, и тръгна наляво към асансьорите. Безлюдният коридор му се видя също толкова дълъг, колкото и когато идваше, а стъпките му сякаш отекваха прекалено силно. Килмър бе във външното министерство достатъчно дълго, за да се знае, че Шен трябваше да реагира по-гневно на нотата. Вместо това той я прие като покана за неофициална вечеря в посолството. Това означаваше нещо, но Килмър не знаеше какво. Още щом влезе в колата си, той започна да съчинява наум доклада до Вашингтон, но осъзна, че това бе нещо, което ще бъде по-добре да съобщи по секретния телефон.

— Добър ли е, Карл? — попита Адлер посланика.

— Свястно момче е, Скот. Има фотографска памет, качество, което аз бих искал да притежавам. Може би се издигна прекалено бързо, но е достатъчно умен, просто не му достига практически опит. След около три години ще бъде готов да управлява посолство и да тръгне нагоре по стълбата.

„На някое място като Лесото“, помисли си държавният секретар. По-добре в някое блато, отколкото там. Е, все отнякъде трябва да започне.

— Как ще реагира Шен?

— Зависи. Ако просто развръщат формирования за рутинно учение, може малко да се ядосат. Ако е вярно и ние сме ги заварили да бъркат в долапа за сладкото, ще се направят на засегнати и изненадани — Хитч се прозя. — Извинявай. По-важно е дали това ще ги накара да премислят нещата отново.

— Ще го направят ли? Ти познаваш повечето от тях.

— Не знам — призна с неудобство Хитч. — Скот, аз бях там доста време, разбира се, но не мога да кажа, че ги разбирам напълно. Те вземат решения по политически въпроси по начин, който американците трудно могат да разберат.

— Президентът ги нарича клингони — каза Адлер на посланика.

Хитч се усмихна.

— Не бих стигнал дотам, но трябва да призная, че има логика.

В този момент интеркомът на Адлер започна да жужи.

— Уилям Килмър се обажда от Пекин по секретната линия, г-н секретар — съобщи секретарката му.

— Скот Адлер е на телефона — каза държавният секретар, щом вдигна слушалката. — Посланик Хитч е тук до мен. Ще включа говорителя, за да чуе разговора.

— Сър, връчих нотата. Министър Шен дори не мигна. Каза, че ще ни се обади скоро, без да уточни кога — след като говори с колегите си от Политбюро. Освен това нямаше особена реакция. Мога да ви изпратя по факса съдържанието на разговора до половин час. Срещата продължи по-малко от десет минути.

Адлер погледна Хитч, който поклати глава. Посланикът съвсем не изглеждаше доволен от новините.

— Бил, а езикът на тялото? — попита Хитч.

— Сякаш бе дрогиран. Абсолютно никаква физическа реакция.

— Шен има склонност към свръхактивност — поясни Хитч. — Понякога му е трудно да седи на едно място. Заключения, Бил?