Том Клэнси - Мечката и драконът

— Д-р Уийвър, последно — как ще реагира тяхното Политбюро?

— Ще продължат по пътя, който са поели — веднага отговори Уийвър. Той се изненада от реакцията.

— По дяволите, никой ли не мисли, че здравият разум ще надделее? — изръмжа Райън. Той огледа помещението и видя, че всички са свели поглед към яркосиния килим.

— Г-н президент, те се страхуват от войната по-малко, отколкото от алтернативите й — отговори Уийвър, доста смело според Арни ван Дам. — Искам да повторя — ако не осигурят на страната си нефта и златото, те ще бъдат изправени пред икономически срив, който ще срути политическия им строй, а за тях това е по-страшно от перспективата да загубят стотина хиляди войници в една завоевателна война.

— А аз мога да я спра само ако пусна ядрена бомба над столицата им, което, между другото, ще причини смъртта на около два милиона обикновени граждани. Мамка му! — изруга отново Райън.

— По-скоро пет милиона, може би десет — уточни генерал Мур, с което си спечели смразяващ поглед от своя главнокомандващ. — Да, сър, по този начин ще успеем, но аз също смятам, че цената е малко висока.

— Роби? — обърна се Джак към вицепрезидента с надеждата да чуе нещо оптимистично.

— Какво искаш да кажа, Джак? Можем да се надяваме те да разберат, че това ще им струва повече, отколкото очакват, но ми се струва, че шансът не е много голям.

— Едно от нещата, които трябва да направим, е да предупредим хората — каза Арни. — Утре трябва да уведомим пресата, а после ще се наложи да разкажеш по телевизията какво става и да обясниш защо.

— Знаеш ли, аз наистина не харесвам кой знае колко тази работа. Извинете. Твърде детинско беше от моя страна, нали? — извини се Фехтовачът.

— Не е смешно, Джак — отбеляза Ван Дам. — Досега се справяше добре, но не можеш винаги да контролираш хората на игралната маса.

Телефонът на президента звънна. Джак отговори.

— Да? Добре — той вдигна поглед. — Ед, за теб е. Фоли се изправи и се насочи към телефона.

— Фоли… Добре, благодаря — каза той и затвори. — Времето над Североизточен Китай се изяснява. Ще имаме снимки след половин час.

— Мики, за колко време можем да дислоцираме въздушни разузнавателни ресурси на мястото? — попита Джексън.

— Трябва да ги откараме дотам. Имаме техника, която може да излети от Калифорния, но много по-добре е да ги транспортираме с С-17 и да ги вдигнем от някое летище в Сибир. Можем да направим това за, хм-м… до тридесет и шест часа след като издадеш заповедта.

— Заповедта е дадена — каза Райън. — Какви са тези самолети?

— UAV — безпилотни летателни средства, сър, обикновено ги наричат търтеи. Почти невидими са и могат да останат горе дълго време. Можем да получаваме от тях видеоинформация в реално време. Страхотни са за разузнаване на бойното поле — най-добрата нова играчка, използвана от военновъздушните сили, ако питате армията. Мога да наредя да тръгнат още сега.

— Направи го — каза му Райън.

— Да се надяваме, че има къде да ги приземим. Ако се наложи, ще ги базираме в Елмендорф в Аляска — Мур вдигна телефона и се обади в Националния военен команден център в Пентагона.

За генерал Пън ситуацията ставаше напрегната. В горния край на заповедта за начало на операцията стояха йероглифите Лун Чун — „Пролетен дракон“. Дракон звучеше благоприятно, тъй като от хиляди години драконът бе символ на императорската власт, а освен това и на добрия късмет. Щеше да бъде светло още доста време. Това бе добре дошло за Пън и той се надяваше, че ще бъде от полза и за войниците му. На дневна светлина за големи групи хора бе по-трудно да се укриват или да се придвижват незабелязано и това бе благоприятно за задачата му.

Пън изпитваше и известни притеснения. Той бе генерал, който трябваше да води война, а нищо не кара един мъж да мисли по-задълбочено от нареждането да извърши това, което е заявил, че е способен да направи. Би искал да има повече артилерия и въздушна поддръжка, но все пак разполагаше с доста от първото и вероятно с достатъчно от второто. В момента Пън преглеждаше разузнавателните оценки и картите. Той проучваше руските отбранителни съоръжения от другата страна на границата от години и понякога дори изпращаше специалисти по рекогносцировка през реката, за да разузнаят бункерите, които гледаха на юг от петдесет години. Руснаците бяха добри военни инженери и тези стационарни отбранителни съоръжения щяха да създадат някои проблеми.

Планът му за атака обаче бе прост. Под прикритието на масиран заградителен огън пехотата щеше да форсира река Амур и да обезвреди руските бункери. В същото време инженерните части щяха да сглобят понтонните мостове, по които механизираните части щяха да преминат на другия бряг, да изкачат хълмовете в по-далечния край и да продължат настъплението на север. Разполагаше и с хеликоптери, макар и не точно от щурмовия тип, който отговаряше на нуждите му. Той се бе оплаквал често от това, но така правеха всички висши офицери в Народоосвободителната армия. Единственото нещо, с което руснаците го притесняваха, бяха техните щурмови хеликоптери Ми-24. Тромави, но доста опасни машини, ако се използват умело.