Том Клэнси - Мечката и драконът

— Първа бронетанкова получи заповед да се приведе в готовност за натоварване. Германската железопътна мрежа е в по-добро състояние, отколкото бе през 1990 за Пустинен щит — съобщи председателят на Комитета на началник-щабовете. — Ще сменим композициите на изток от Берлин. Руските железопътни линии са с нестандартно разстояние между релсите. По-широки са. Това на практика ще ни помогне, тъй като ще разполагаме с по-широки платформи за верижната техника. Смятаме, че можем да придвижим първа бронетанкова до източния край на Урал за около седем дни.

— Още кой? — попита Райън.

— Не сме сигурни — отвърна Мур.

— Британците ще тръгнат с нас. На тях може да се разчита — каза Адлер. — Грушевой разговаря с премиер-министъра им. Трябва да се свържем с Даунинг стрийт, за да разберем какво са постигнали.

— Добре, Скот, виж това. Нека обаче първо изпратим нотата до Пекин.

— Да — съгласи се държавният секретар и се насочи към вратата.

— Господи, надявам се, че ще успеем да ги накараме да се осъзнаят — каза Райън, гледайки картите и снимките пред себе си.

— Аз също, Джак — съгласи се вицепрезидентът. — Но да не залагаме всичко на това.

Президентът си спомни какво му каза Адлер по време на обратния полет от Варшава. Ако Америка все още имаше балистични ракети, вразумяването на китайците щеше да бъде доста по-лесно. Райън обаче изигра съществена роля за унищожаването на проклетите неща и сега му се струваше много странно да съжалява.

Нотата бе написана и изпратена до посолството в Пекин за по-малко от два часа. Заместник-ръководителят на мисията в посолството бе дипломат от кариерата на име Уилям Килмър. Официалната нота пристигна по електронната поща и той накара една секретарка да я разпечата в подходящ вид на скъпа хартия, след което документът бе поставен във фин плик за предаване на ръка. Той се обади в китайското външно министерство и поиска спешна среща с министъра на външните работи Шен Танг. Съгласието бе дадено неочаквано бързо и заместник-ръководителят на мисията се отправи към собствения си автомобил — „Линкълн Таун Кар“, с който отиде до министерството.

Килмър бе на около тридесет и пет, възпитаник на колежа „Уилям и Мери“ във Вирджиния и на университета „Джорджтаун“ във Вашингтон. Той се издигаше сравнително бързо в йерархията. Постът, който заемаше в момента, бе доста висок за възрастта му и единствената причина да го заема бе, че се очакваше посланик Карл Хитч да прояви забележителните си менторски способности и да го изведе на горния етаж. Тази задача, предаването на тази нота, го накара да се замисли колко ниско в йерархията се намираше. Въпреки това той не можеше да избяга от това и в името на кариерата си се подготви за голямата крачка, като се надяваше да не го застрелят. Малко вероятно, но…

Чувстваше се много самотен по пътя до кабинета на Шен. Стори му се, че другият край на коридора продължава някъде в безкрайността, когато пое по него с най-хубавия си костюм и с излъсканите до блясък черни обувки. При проектирането на сградата и на интериора й бе търсена импозантност, за да се покаже на представителите на чуждите държави колко велика е Китайската народна република. Всички страни правеха това, но някои се справяха по-добре от другите. В този случай архитектът си бе заслужил парите, помисли си Килмър. Най-сетне, макар и по-скоро, отколкото смяташе, когато пое по коридора, той намери нужната врата и влезе в преддверието на секретарките. Секретарят на Шен отведе американеца към една по-комфортна чакалня и му предложи вода. Килмър изчака пет минути, но това не го изненада, тъй като не можеш още с идването да нахълташ при висш министър на велика сила, след което високите врати, те винаги бяха двойни на това ниво на дипломацията, се отвориха и той бе поканен вътре.

Днес Шен Танг носеше тъмносиня маоистка куртка вместо обичайния европейски бизнескостюм. Той се приближи до госта си и протегна ръка.

— Г-н Килмър, радвам се да ви видя отново.

— Благодаря ви, че дадохте съгласието си за тази непредвидена аудиенция, г-н министър.

— Заповядайте, седнете — Шен посочи с ръка няколкото кресла, разположени около обичайната ниска маса. Когато и двамата се настаниха, министърът на външните работи попита: — Какво мога да направя за вас?

— Г-н министър, трябва да ви връча официална нота от моята страна — каза Килмър, извади плика от джоба на сакото си и го подаде през масата.

Пликът не бе запечатан. Шен извади двата листа, на които бе написано дипломатическото послание, и се наведе напред, за да го прочете. Изражението му не се промени ни на йота, докато не вдигна поглед към госта си.