Том Клэнси - Мечката и драконът

— Не сме получавали нищо от тях по дипломатическите канали?

— Бупкис 36 36 Нищо (иврит). — Бел.прев. — включи се Ед Фоли.

— Не ми казвай, че не им пука. Трябва да им пука.

— Може и да им пука, Джак — отвърна директорът на ЦРУ. — Само че това не им пречи да спят толкова, колкото вътрешните им проблеми.

— Нещо ново от Зорге?

Фоли поклати глава.

— Нищо след посланието тази сутрин.

— Добре, кой е старшият ни дипломат в Пекин?

— Заместник-ръководителят на мисията в посолството, но той на практика е твърде нисш и отскоро е на този пост — отвърна директорът на ЦРУ.

— Добре, за сметка на това нотата, която ще им изпратим, ще бъде на най-високо ниво — каза Райън. — Колко е часът там в момента?

— Осем часът и дванадесет минути сутринта — каза Джексън и посочи един часовник, който бе настроен на китайско време.

— И така, значи Зорге не е докладвал нищо за вчерашния работен ден?

— Не. Това се случва два или три пъти седмично. Не е необичайно — поясни Мери Пат. — Понякога означава, че следващото парче ще е по-сочно.

Всички вдигнаха погледите си, когато държавният секретар Адлер влезе в залата. Той бе пристигнал от военновъздушната база Андрюс с кола вместо с хеликоптер. Адлер веднага се включи в разговора.

— Толкова ли е зле?

— Изглеждат сериозни, човече — каза му Джексън.

— Изглежда, че ще се наложи да им изпратим тази нота.

— Стигнали са твърде далеч, за да спрат — каза някой. — Малко вероятно е каквато и да е нота да свърши работа.

— Кой сте вие? — попита го Райън.

— Джордж Уийвър, сър, от университета „Браун“. Консултант съм на Управлението по въпросите за Китай.

— О, добре. Чел съм някои от работите ви. Доста добри са, д-р Уийвър. Значи казвате, че няма да се откажат. Обяснете ни защо — нареди президентът.

— Не защото се страхуват да не разкрием какво планират. Народът им не знае и няма да разбере, докато Пекин не им съобщи. Проблемът, както знаете, е, че те се страхуват от евентуален икономически срив. Ако това се случи, сър, масите ще се надигнат и това е нещото, от което те наистина се страхуват. Те не виждат друг начин да избегнат това, освен да забогатеят, а начинът да забогатеят е, като превземат наскоро откритите руски залежи.

— Кувейт в по-широк мащаб? — попита Райън.

— По-широк и по-сложен, но в общи линии да, г-н президент, в основата си ситуацията е същата. За тях нефтът е едновременно стока и средство за получаване на международна легитимност. Смятат, че ако имат нефт, останалите страни по света ще искат да търгуват с тях. Аспектът със златото е още по-ясен. То е основно търговско средство. Ако разполагаш с него, можеш да си купиш каквото пожелаеш. С тези активи и с парите, които могат да получат от тях, те мислят, че ще издигнат националното си стопанство до следващото ниво и смятат, че светът ще бъде с тях, защото ще бъдат богати, а капиталистите се интересуват само от пари.

— Наистина ли са толкова цинични, толкова повърхностни? — попита Адлер, шокиран от тази мисъл въпреки всичко, което бе видял досега.

— Историята им подкрепя това становище, г-н секретар. Анализирайки миналите ни действия и тези на останалите страни по света, те са достигнали до този извод. Уверявам ви, че те не могат да възприемат това, което ние наричаме мотиви за действията си, освен в най-тесния, буквален смисъл на понятието, те просто гледат на света по този начин.

— Значи са идиоти — уморено отбеляза Райън. — Имаме си работа с идиоти.

— Г-н президент, имаме насреща си изключително опитни политически животни. Възгледите им за света са различни от нашите и което е истина, не ни разбират много добре, но това не означава, че са глупаци — каза Уийвър.

„Добре“, помисли си за стотен път Райън, „но те значи са клингони.“

Нямаше смисъл да казва това на Уийвър. Щеше да последва многословно отхвърляне на тезата му и разговорът щеше да стигне доникъде. А Уийвър сигурно е прав. Глупаци или гении, необходимо бе да се разбере какво щяха да направят, а не защо. Това, което щяха да правят, можеше и да няма смисъл, но ако знаеха какво е то, можеха да го предотвратят.

— Добре, да видим как ще възприемат това — каза Райън. — Скот, кажи на КНР, че ако нападнат Русия, Америка ще й се притече на помощ, както изисква Северноатлантическият пакт и…

— Всъщност в Северноатлантическия пакт не пише точно това — поправи го Адлер.

— Аз казвам, че пише, Скот, и което е по-важно, казах на руснаците, че е така. Ако китайците разберат, че не се шегуваме, ще има ли някаква промяна?