Том Клэнси - Мечката и драконът

Роби Джексън искаше да измърмори, че в ситуацията има прекалено много неизвестни, но ако броят им не бе толкова голям, както Мики Мур току-що каза, китайците нямаше да се събират по северната си граница. Уличните бандити нападаха дребни старици, за да им вземат пенсиите, а не ченгета, които се прибират у дома в деня на заплата. Липсата на разум е характерна както за уличната престъпност, така и за започването на война и съвсем естествено мисловните процеси на хората, които вършеха тези две неща, бяха сходни.

Скот Адлер не спа през целия полет, прехвърляйки отново и отново в ума си въпроса как да предотврати началото на войната. Това бе основната задача на един дипломат, нали? Обмисляше най-вече слабите си страни. В качеството си на най-висш дипломат на своята страна той би трябвало да знае, всъщност плащаха му, за да знае, какво да каже на определени хора, за да им попречи да предприемат безразсъдни действия. По принцип това означаваше да им каже нещо от сорта на: „Направете това и цялата мощ и ярост на Америка ще се стоварят върху вас и ще ви развалят настроението.“ По-добре да ги придумаш да проявят разсъдък, защото само така могат да оцелеят като нация в световното село. Проблемът обаче бе, че китайците мислеха по начин, който той не можеше да разбере и затова не знаеше какво да им каже, за да ги накара за прогледнат. Най-неприятното бе, че познаваше този Цзян и външния министър Шен и бе сигурен, че двамата възприемаха действителността по доста по-различен начин от него. Това, което за него бе зелено, за тях бе синьо, а той не знаеше каква е тяхната представа за зелено, за да им обясни какво е синьо. Едно тихо гласче му шепнеше нещо за расизъм, но ситуацията бе отишла твърде далеч, за да се спазва политическа коректност. Той трябваше да спре една война, а не знаеше как. Държавният секретар на САЩ отмести поглед от преградата пред удобното, тапицирано с фина кожа кресло, в което бе седнал. Искаше му се стената да е видеоекран и да излъчва някакъв филм, който да отклони ума му от непрестанно въртящото се колело за хамстери. Внезапно някой го потупа по рамото и той се обърна, за да види президента, който му посочи витата стълба, водеща към второто ниво. Двама свързочници от военновъздушните сили отново бяха вдигнати от столовете си.

— Мислиш за последното съобщение на Зорге?

— Да — кимна Орелът.

— Някакви идеи?

Главата на Адлер сега се раздвижи в друга равнина.

— Не. Съжалявам, Джак, просто нищо не ми хрумва. Може би ти трябва нов държавен секретар.

Райън изръмжа.

— Не, просто други врагове. Единственото решение, което виждам, е да им кажем, че знаем какво са намислили и че е по-добре да се спрат.

— А като ни кажат да си го начукаме отзад, тогава какво?

— Знаеш ли какво ни е необходимо точно сега? — попита Фехтовачът.

— О, да, двеста ракети „Минитмън“ и „Трайдънт“ ще са достатъчни да им отворят очите. За съжаление…

— За съжаление ние ги разкарахме, за да направим света едно по-спокойно местенце — довърши Райън.

— Добре де, имаме бомби, имаме и самолети, които да ги пуснат, освен това…

— Не — прекъсна го гневно Райън. — Не, по дяволите, няма да започна ядрена война, за да спра конвенционална. Колко души искаш да избия?

— Спокойно, Джак. Моята работа е да предлагам различни възможности, не помниш ли? Не да ги защитавам, не и тази във всеки случай — той замълча. — Какво мислиш за Аушвиц?

— Кошмар. Чакай малко, родителите ти, нали?

— Баща ми. В неговия случай — Белзек, но той извади късмет и оживя.

— Говори ли за това?

— Никога. Нито дума, дори на равина си. Може би на някой психоаналитик. Ходи при един веднъж преди няколко години, но аз така и не разбрах за какво.

— Не мога да позволя подобно нещо да се случи отново. За да го предотвратя да, за да го предотвратя — замисли се на глас Райън. — Да, може да пусна една В-83.

— Знаеш жаргона?

— Малко. Преди доста време учих това и имената са останали в главата ми. Странно, никога не съм сънувал кошмари заради това. Е, не съм се зачитал в Единния обединен оперативен план — готварската книга с рецепти за затриване на света. Мисля, че ще изям някой пистолет, преди да сторя това.

— Много президенти е трябвало да обмислят тези неща — изтъкна Адлер.

— Преди мен, Скот, и те не са очаквали това да се случи все пак. Всичките са смятали, че ще успеят да намерят начин да се справят. Докато Боб Фаулър почти не натисна копчето. Беше една много шантава неделя вечер — спомни си Райън.