Том Клэнси - Мечката и драконът

— А защо не продадем нашите стоки на някой друг — обади се с изненадваща невинност според Цян друг член на Политбюро.

— А кой може да бъде този някой друг? Има само една Америка. Ние обидихме и цяла Европа. Кой остава тогава? Австралия? Те са съюзници на Европа и Америка. Япония? Те също продават на Америка и ще направят всичко възможно да заемат мястото ни на загубените пазари и няма да купуват от нас. Може би Южна Америка? Всичките са християнски страни, а ние току-що убихме висш християнски духовник. Нещо повече, според техните етични разбирания той е загинал като герой. Ние не просто го убихме. Създадохме един мъченик за тяхната вяра!

Другари! Преднамерено развихме нашата индустрия така, че да можем да продаваме на американския пазар. За да продаваме на друго място, първо трябва да решим от какво имат нужда, за да го направим и чак тогава да влезем на пазара. Това не е като да се появиш с кораб, пълен с разни стоки, и да ги разменяш срещу пари на пристанището! Необходимо е време и търпение, за да се превърнеш в сила на такъв пазар. Другари! Ние просто захвърлихме на боклука десетилетия работа. Парите, които губим, няма да се върнат в продължение на години, а дотогава трябва да се научим да живеем по друг начин.

— Какво искаш да кажеш? — запита ядосан Цзян.

— Искам да кажа, че КНР е изправена пред икономическа разруха, защото двама наши полицаи убиха двама непокорни свещеници.

— Това не е възможно!

— Не е възможно ли, Цзян? Ако обидиш човека, който ти дава пари, той просто ще спре да ти ги дава. Разбираш ли това? Ние стигнахме твърде далеч в обидите си срещу Америка, а след това обидихме и Европа. По такъв начин останахме изолирани. Те ни наричат варвари заради този достоен за съжаление инцидент в болницата. Аз не ги защитавам, но трябва да ви кажа какво те говорят и мислят. Докато говорят и мислят по този начин, ще плащаме за грешката си.

— Отказвам да го повярвам — настоя Цзян.

— Добре. Можеш да дойдеш в моето министерство и сам да сметнеш цифрите. Фан видя, че Цян се държи уверено. Най-после ги беше накарал да го изслушат. Беше успял да ги накара да се замислят върху това, което казва. — Да не си мислите, че съм съчинил тази история, за да се разказва в някоя селска кръчма на чаша оризово вино?

В този момент премиерът Ху се наведе напред и започна да разсъждава на глас.

— Ние те слушаме, Цян. Какво можем да направим, за да избегнем това затруднение?

След като беше изложил главното си послание бързо и ефикасно, Цян Кун не знаеше какво да каже по-нататък. Нямаше начин за оправяне на нещата, който тези хора биха приели. Но след като им беше казал горчивата истина, сега трябваше да каже и още нещо:

— Трябва да променим политиката си спрямо американците. Трябва да им покажем, че не сме такива варвари, за каквито ни мислят. Трябва да променим представата за нас в техните очи. За начало трябва да покажем, че много съжаляваме за смъртта на двамата духовници.

— Да се унижим пред чуждите дяволи? Никога! — озъби се Цзян.

— Другарю Цзян — каза Фан, опитвайки се предпазливо да защити Цян, — да, ние сме Средното царство и не сме варвари. Те са такива. Но понякога човек трябва да прави бизнес с варвари, а това означава да разбираме техните виждания и да се нагаждаме спрямо тях.

— Да се смирим пред тях?

— Да, Цзян. Имаме нужда от това, което те притежават, и за да го получим, трябва да бъдем приемливи за тях.

— А когато следващия път поискат да извършим политически промени, тогава какво? — Това беше премиерът Ху, който изглеждаше изнервен, нещо необичайно за него.

— В такъв случай ще решаваме когато и ако той се появи — отвърна Цян за радост на Фан, който не искаше да рискува да го каже сам.

— Не можем да рискуваме — обади се за пръв път министърът на вътрешните работи Тун Цзе. Полицията на страната беше под негово командване и той отговаряше за реда в нея. Само ако не се справеше, щеше да се обърне към маршал Лю, което щеше да му коства както загуба на престиж, така и загуба на влияние на тази маса. На практика за смъртта на двамата беше отговорен самият той, защото беше издал заповедите за потискане на религиозната дейност в КНР и беше подсилил строгостта на закона, за да увеличи влиянието на своето министерство. — Ако чужденците настояват за вътрешни политически промени, това ще ни свали от власт.

Фан веднага разбра, че това беше същината на въпроса. КНР се крепеше изцяло на властта на партията и нейните ръководители, на хората, които бяха в тази стая. Както някогашните благородници, всеки беше обслужван от доверен служител, който седеше до стената и очакваше заповед да донесе чай или вода. Всеки имаше своя дял от властта, независимо дали беше министър на отбраната, на вътрешните работи или на тежката индустрия, до който се беше докопал благодарение на приятелски връзки и опит. Всеки се беше трудил дълго и упорито, за да стигне до това положение, и на никого не му допадаше мисълта, че може да го загуби. Това щеше да бъде също толкова неприятно, както ако някой губернатор на провинция при династията Цин доброволно се съгласеше да си остане само един мандарин. Това щеше да бъде не само унижение за него, но вероятно щеше да означава и смърт. Тези хора знаеха, че ако една чужда страна поиска и получи съгласие за вътрешни политически промени, тогава властта щеше да започне да се изплъзва от ръцете им, а те не искаха да рискуват. Те ръководеха работниците и селяните, но и се страхуваха от тях. Благородниците от едно време можеха да се опрат на ученията на Конфуций или на Буда, които бяха духовната основа на тяхната временна власт. Но Маркс и Мао бяха елиминирали тези неща, оставяйки в своя защита само силата. И ако заради продължаването на просперитета на страната си те трябваше да намалят тази сила, какво щеше да стане? Те не знаеха и се страхуваха от неизвестното, както детето се страхува от чудовища в леглото си през нощта, но техните страхове бяха много по-основателни. Нещо подобно се беше случило тук, в Пекин, и то преди не много години. Никой от тези мъже не го беше забравил. Тогава те бяха проявили твърда решителност пред обществеността, но всеки от тях се страхуваше, когато останеше сам в банята пред огледалото или в леглото, преди да заспи. Те разчитаха на предаността на работниците и селяните, но усещаха, че работниците и селяните се страхуваха от тях и същевременно ги мразеха. Мразеха ги за тяхната арогантност, корумпираност, заради привилегиите им, за по-добрата храна, която ядяха, за луксозните къщи и личната прислуга. Всички знаеха, че техните прислужници също ги мразят, въпреки че им се усмихваха и се кланяха почтително. Със същата лекота те можеха да крият нож в пазвата си, защото преди сто години същите чувства са изпитвали работниците и селяните към благородниците. Преди време революционерите се бяха възползвали от тази омраза срещу класовия враг, а новите ръководители знаеха, че тя може да бъде използвана и срещу тях. Затова се държаха със зъби и нокти за властта така отчаяно, както и благородниците от едно време, но бяха готови на още по-голямо безсърдечие, защото за разлика от старите благородници нямаше къде да избягат. Тяхната идеология ги беше затворила в златните им клетки по-сигурно, отколкото би могла да направи която и да било религия.