Том Клэнси - Мечката и драконът

Фан никога досега не се беше замислял така сериозно за тези неща. Като другите, и той се беше страхувал повече, когато студентите бяха излезли да протестират, бяха направили своя „Богиня на свободата“ от пластмаса и картон, която Фан не помнеше, но добре си спомняше въздишката на облекчение, когато армията я разруши. Той се изненада, когато разбра каква примка е това място за него. Властта, която той и неговите колеги имаха, беше като отражение в огледало, което при дадени условия може да се смени в един миг. Те можеха да държат във властта си всеки гражданин на тази страна, но тази власт всъщност беше една илюзия…

…Не, те не можеха да позволят друга страна да им диктува каква да бъде политиката им, защото животът на всички зависеше от тази илюзия. Това беше нещо като дим в спокоен ден, като колона, която крепи небето, но най-малкият вятър можеше да я издуха и тогава то щеше да се стовари върху всички тях.

Но Фан виждаше също, че няма изход, ако не променят политиката си към Америка. Тогава страната им щеше да остане без пшеница и петрол, а вероятно и без други неща и щеше да бъде изправена пред риска от масови социални вълнения в низините. За да попречат на това, те трябваше да разрешат някои вътрешни промени, а така крайният резултат щеше да бъде същият.

Това щеше още по-сигурно да доведе до тяхната гибел.

„Има ли някакво значение?“, запита се Фан. И в единия, и в другия случай те щяха да бъдат мъртъвци. Той се опита да си представи как би могло да стане това — да загинат от юмруците на тълпата, да бъдат изправени до стената и разстреляни или да им окачат въжето на врата. Не, сигурно щеше да бъде с куршуми. В неговата страна така извършваха екзекуциите. Вероятно е за предпочитане от някогашното обезглавяване с меч. Ами ако палачът не улучеше целта си? Сигурно щеше да е ужасно. Достатъчно беше да се огледа наоколо, за да разбере, че и другите бяха налегнати от подобни мисли, поне онези, които имаха достатъчно разум в главите си. Всички хора се страхуват от неизвестното, но сега трябваше да изберат от кое неизвестно да се страхуват, а този избор също предизвикваше страх.

— Според теб, Цян, ние рискуваме да се лишим от някои неща, защото вече няма да имаме пари, с които да ги купим, така ли? — попита премиерът Ху.

— Точно така — потвърди министърът на финансите.

— Има ли други начини да се сдобием с пари и петрол? — запита Ху.

— Това не влиза в моите компетенции, другарю председател — отвърна Цян.

— Петролът сам по себе си е валута — каза Цзян. — На север от нас има много от него. Там има и злато, както и много други неща, от които се нуждаем. Огромни количества дървен материал. А и нещо, от което се нуждаем най-много — пространство, жизнено пространство за народа ни.

Маршал Лю кимна.

— Обсъждали сме това и преди.

— Какво искаш да кажеш? — попита Фан.

— Някога нашите японски приятели го наричаха северната ресурсна зона — припомни на всички Цзян.

— Тази авантюра завърши катастрофално за тях — обади се веднага Фан. — Имахме късмет, че останахме незасегнати.

— Изобщо не бяхме засегнати — подхвърли Цзян. — Дори не бяхме замесени. Сигурни сме в това, нали, Лю?

— Да, така е. Руснаците никога не успяха да подсилят южната си отбрана. Те дори не обърнаха внимание на нашите маневри, които повишиха боеготовността на войските ни.

— Можем ли да сме сигурни в това?

— Да — отговори министърът на отбраната. — Тан? — попита той.

Тан Дъсъ беше шеф на Министерството на държавната сигурност, което отговаряше за външното и вътрешното разузнаване. Той минаваше за по-млад. Беше на седемдесет години и вероятно беше най-здрав от всички. Пушеше цигара от цигара и дори си попийваше.

— Когато започнахме по-интензивни учения, отначало те се разтревожиха, но след първите две години загубиха интерес. В Източен Сибир живеят над един милион наши съграждани. Това е незаконно, но руснаците не са се възползвали много от този факт. Голям брой от тях ми докладват. Имаме добро разузнаване сред руската отбрана.

— И каква е степента на тяхната боеготовност? — попита Тун Цзе.

— Общо взето, твърде слаба. Имат една напълно боеспособна дивизия, друга на две трети, а останалите са просто кадри без особена подготовка. Според нашите източници техният нов главнокомандващ Далекоизточния военен окръг генерал-полковник Бондаренко се мъчи отчаяно да подобри положението.

— Чакайте — възрази Фан. — Да не би тук да обсъждаме възможността за война с руснаците?