Том Клэнси - Мечката и драконът

— Може би да се премахне Грушевой — предположи Цзян. — В момента той е силният човек в Русия. Ако бъде отстранен, страната им ще рухне политически.

— Другари — каза Фан, решил да поеме риска, — това, което обсъждаме тук, е много дръзка и смела стъпка, но тя крие куп опасности. Ами ако се провали?

— В такъв случай, приятелю, положението ни няма да стане по-лошо, отколкото вече е — отвърна Цзян. — Но ако успеем, което изглежда възможно, ще стигнем до положението, за което сме мечтали още в младините си. Китайската народна република ще стане най-голямата сила в света. — „Имаме пълно право на това“, помисли си той, но не го каза гласно. — Председателят Мао никога не е мислил, че няма да успее да свали Чан Кайшъ.

При такава постановка на въпроса не можеше да има възражения и Фан не се опита да ги направи. Смяната на страха с авантюризъм беше станала толкова бързо и вече завладяваше всички. Къде отиде типичната за тези мъже предпазливост? Те бяха хора в потъващ кораб и виждаха средство за спасението си. Оставаше му само да седи и да слуша какво казват другите, да изчаква и да се надява, че ще започнат да разсъждават по-трезво и разумът ще надделее.

Но от кого би могъл да очаква такова нещо?

— Да, другарю министър? — каза Мин, вдигайки глава от почти готовите записки.

— Нали внимаваш с тези записки?

— Разбира се, другарю министър — отвърна веднага тя. — Както ви е известно, дори не ги принтирам. Има ли повод за безпокойство?

Фан сви рамене. Започваше постепенно да се отърсва от напрежението на днешното съвещание. Той беше практичен човек в напреднала възраст. Ако имаше начин да се справи със сегашния проблем, щеше да го намери. Ако нямаше, трябваше да издържи. Винаги го беше правил. В този случай инициативата не беше негова и записките му щяха да покажат, че е бил един от малцината, изразили предпазлив скептицизъм на съвещанието. Другият беше Цян Кун, който беше излязъл от стаята, клатейки глава, като говореше нещо тихо на старшия си помощник. Фан се замисли дали Цян също пази свои записки. Подобна стъпка би била разумна. Ако нещата се развиеха зле, те биха могли да бъдат единствената му защита. В конкретния случай опасността не беше да бъде изпратен да върши физическа работа, а просто прахът му щеше да бъде разпръснат в реката.

— Мин?

— Да, господин министър?

— Какво мислиш за студентите на площада преди години?

— Както знаете, тогава бях още ученичка.

— Да, но какво мислиш?

— Мисля, че те постъпиха безразсъдно. Най-високото дърво винаги пада първо. — Това беше стара китайска поговорка и затова беше по-сигурно да отговори с нея. Китайската култура не поощряваше подобни действия, но колкото и да е странно, тя се отнасяше към онези, които имаха куража да прибягнат към тях, като към герои. Като при всички други човешки общества критерият беше прост. Ако успееш, си герой, който ще бъде запомнен и от когото ще се възхищават. Ако се провалиш, никой няма да си спомня за теб, освен може би като за пример, недостоен за подражание. Така че сигурността беше някъде по средата, а тя означаваше живот.

Студентите бяха твърде млади, за да го знаят, твърде млади, за да се боят от смъртта. Най-смелите войници винаги са млади хора, които вярват по-силно от другите в нещо и които са по-всеотдайни. Младите не са живели достатъчно дълго, за да могат да видят как светът се обръща срещу тях, те са твърде глупави, за да се боят. По-голямата част от времето на децата минава в разкриване и изучаване на неизвестното. С годините човек се научава, че е за предпочитане да узнава само това, което е безопасно. Повечето хора спират дотам, с изключение на малка група, от която зависи прогресът. Това са смелите и дръзките, които вървят с отворени очи към неизвестното и човечеството помни малцината, които се завръщат живи…

Смисълът на историята е да помни тези хора, а смисълът на обществото на Фан е да напомня за тях на онези, които са ги забравили. Това е някакво странно раздвояване. „Кои общества насърчават хората да търсят неизвестното?“ — запита се той. „Как го правят? Просперират ли, или вървят пипнешком в тъмното и хабят енергията си в безцелно лутане?“ В Китай всеки следва съветите и мислите на Маркс, така както ги е модифицирал Мао, защото той е навлязъл смело в мрака и се е върнал с революция, която е променила развитието на страната. Но нещата спряха до там, защото никой не пожела да продължи отвъд пътя, изминат и осветен от Мао, обявявайки, че това е всичко, което трябва да знаят Китай и светът. „Мао беше нещо като религиозен пророк“, разсъждаваше Фан.