Том Клэнси - Мечката и драконът

Точно по същото време, само на някакви деветстотин и шестдесет километра от този район, друга група геолози се намираше в най-крайното източно разклонение на Саянската планинска верига. Хора от тамошните, водещи полуномадско съществуване племена, които в продължение на векове си изкарват прехраната с отглеждане на елени, бяха донесли в кабинета на едно държавно ведомство няколко лъскави, жълти парчета скала. Малко са хората на този свят, които поне през предходните тридесет века не биха се досетили какво означават тези късове скала. Затова от Московския университет, който все още беше най-престижното учебно заведение на страната, бе изпратена експедиция изследователи. Тъй като нямаха голям багаж, те заминаха със самолет за района, а последните неколкостотин километра пропътуваха на коне — едно вълнуващо преживяване за групата учени, свикнали много повече с великолепното московско метро.

Първото нещо, което откриха, беше един осемдесетгодишен старец, който живееше сам със своето стадо елени и с пушката си, с която ги защитаваше от вълците. Той живееше сам, след като жена му беше починала преди двадесет години, съвсем забравен от сменящите се правителства в страната му. За неговото съществувание знаеха само няколко магазинери в отстоящото на около тридесет километра невзрачно село, а дългите години в изолация се бяха отразили на умственото му състояние. Годишно той убиваше по три-четири вълка и както всеки друг ловец запазваше кожите им, но правеше това по малко по-различен начин. Първо ги нареждаше върху дъното на малката рекичка, която течеше близо до колибата му, и ги затискаше с камъни.

В западната литература историята за Язон и аргонавтите и тяхното героично пътуване в търсенето на Златното руно е добре известна. Обаче до неотдавна не беше известно, че легендата за търсенето на това нещо е самата истина. Племената в Мала Азия са слагали овчи кожи в реките, за да улавят с тях златния прах, който се отмива от намиращи се по-нагоре златни залежи. Така белите влакна на вълната добиват онзи вид, за който се говори в легендата.

Тук нещата не бяха по-различни. Вълчите кожи, които геолозите видяха да висят в колибата му, на пръв поглед приличаха на скулптури, изваяни от ренесансови майстори или дори от египетски майстори от времето на фараоните. Те бяха равномерно покрити със злато. По-късно геолозите установиха, че всяка от кожите тежи някъде около шестдесет килограма, а те бяха тридесет и четири на брой! Докато седяха пред задължителната бутилка хубава водка, те узнаха, че името на стареца е Павел Петрович Гогол, който се сражавал срещу фашистите във Великата отечествена война като снайперист и дори два пъти получил званието „Герой на Съветския съюз“ за показаната от него точна стрелба, главно при сраженията за Киев и Варшава. Благодарната родина му позволила да се завърне в земите на своите предци — оказало се, че той е потомък на руски предприемачи, дошли в Сибир в началото на деветнадесети век. Там той бил забравен от бюрократите, които всъщност никога не си задавали въпроса откъде идва еленовото месо, което ядели местните жители и кой му изплаща пенсията, с която си купувал патрони за старата пушка. Павел Петрович бил наясно с цената на златото, което бил събрал, но не похарчил нищо от него, защото бил доволен от самотния живот, който водел. Златното находище, което се намирало на няколко километра от мястото, където вълците плували за последен път в реката и което било описано от Павел Петрович, докато посръбвал от водката и намигвал леко с едно око, било забележително — било не по-малко богато от откритото в Южна Африка в средата на деветнадесети век — най-богатата златна мина в света. Местното злато не било открито по няколко причини, главно свързани с ужасния сибирски климат. Първо, той възпрепятствал задълбочените изследователски работи и, второ, местните рекички и потоци през по-голямата част от годината били покрити с лед, който пречел да бъде забелязан златният прах в тях.

И двете изследователски групи — на златотърсачите и тази на петрол — разполагали с мобилни телефони, за да могат да съобщят по-бързо какво са открили. Те изпратили съобщенията си в един и същи ден.

Сателитната комуникационна система „Иридиум“, която използвали, е огромна крачка напред в глобалните комуникации. С лесно преносимия мобилен телефон, посредством намиращите се на ниска орбита голям брой специални комуникационни спътници (техните сигнали се движат със скоростта на светлината, т.е. почти мигновено, но не съвсем), човек може да стигне до по-конвенционалните комуникациионни спътници и от там до земята, на която хората се намират през повечето време.