Том Клэнси - Мечката и драконът

— Съгласен съм — каза министърът, — обаче това все пак си е един закон и не е приет само за да се отнася за японците. Джак, ако приложим спрямо Китай същите търговски закони, каквито те прилагат към нас, сметките им във валута рязко ще намалеят. Това лошо ли ще бъде? Не, не и при този отрицателен баланс за нас, който сега имаме в търговията с тях. Знаеш ли, че ако започнат да произвеждат автомобили и продължат да играят същата игра, каквато играят във всичко останало, нашият търговски дефицит много бързо ще започне да става застрашителен, а и често казано, на мен ми омръзна да финансираме тяхното икономическо развитие, а след това те да купуват тежко оборудване от Япония и от Европа. Ако искат да търгуват със Съединените американски щати, добре, но нека това да бъде истинска търговия. Можем да издържим на търговска война с която и да било страна, защото американските работници могат да произвеждат не по-лоши стоки от който и да било в света, а дори и по-добри. Ако обаче ги оставим да ни мамят, те ще ни излъжат, Джак, а това няма да ми е приятно също толкова, колкото ако бъда измамен в игра на карти. Обаче тук, приятел, залозите са неимоверно по-високи.

— Слушам те, Джордж. Но ние не искаме да опираме пистолета в главите им, нали? Така не се постъпва с една държава, особено с голяма страна, освен ако нямаш солидни причини, за да го направиш. Сега нашата икономика се развива твърде добре. Можем да си позволим да бъдем малко по-великодушни.

— Може би, Джак. Това, което имах предвид, беше едно приятелско подсещане от наша страна, а не точно пистолет, опрян в главата. Той си е винаги там, в кобура — големият пистолет със статута на най-облагодетелствана нация в търговията. Те го знаят, а и ние знаем, че те го знаят. Законите от търговската реформа можем да прилагаме абсолютно към всяка страна и според мен идеята, която стои зад тях, ми се струва напълно логична. Били са използвани като тояга спрямо много страни, но ние никога не сме ги прилагали към Китайската народна република. Защо?

Президентът сви рамене, без да крие, че отговорът го затруднява.

— Защото все още не ми се е предоставяла подобна възможност, а преди мен прекалено много хора в този град просто искаха да им целуват колективните задници.

— От такова нещо ти остава лош вкус в устата, господин президент.

— Възможно е — съгласи се Джак. — Добре, поговори по въпроса със Скот Адлер. Всички посланици работят за него.

— Кой е в Пекин?

— Карл Хич. Дипломат от кариерата, който наближава шестдесетте. Предполага се, че е много добър, а и това ще е последното му назначение.

— Е, нещо като отплата за палтата, които е държал на разни хора през всичките години.

Райън кимна.

— Нещо такова, предполагам. Не съм съвсем сигурен. Не съм много запознат как са тези неща в работите на Държавния департамент. — Въздържа се да добави, че в ЦРУ те бяха по-лоши.

Този кабинет е много по-хубав, каза си Бърт Манкузо. А и пагоните на бялата му лятна униформа сега бяха малко по-тежки с четирите звезди, вместо с двете, които беше успял да получи като командващ тихоокеанския подводен флот. Но това беше всичко. Адмирал Дейв Сийтън беше назначен за командващ военноморските операции и президентът (или някой негов приближен) беше решил, че Манкузо е човекът, подходящ за командващ въоръжените сили в района на Тихия океан. Така че сега той работеше в същия кабинет, обитаван някога от Честър Нимиц и други добри, а някои и блестящи офицери. От дните, когато беше обикновен курсант във военноморската академия в Анаполис, до онези много години наред, които прекара като действащ военноморски офицер, беше изминало много време. Особено пък като се има предвид, че след това само веднъж беше командвал кораб в открито море, американската подводница „Далас“, въпреки че щеше да запомни това пътуване с двете мисии, с които беше натоварен и за които все още не можеше да говори пред никого. Това, че някога беше служил за кратко време на един и същи кораб с президента, изглежда, не беше навредило много на кариерата му.

С новия пост му дадоха луксозна държавна къща и значителен брой моряци и офицери, които да се грижат за него и съпругата му — всичките му синове бяха в колежи, — както и полагащите му се шофьори, официални коли, а и въоръжени бодигардове. Като шеф на тихоокеанското военно командване сега Манкузо докладваше директно на министъра на отбраната Антъни Бретано, който от своя страна докладваше директно на президента Райън. Манкузо получи и някои нови придобивки. Сега той имаше директен достъп до всякакви сведения на разузнаването, включително до най-секретните, до източниците и методите за тяхното получаване. Знаеше откъде е дошла информацията и по какъв начин е била получена, защото като човека на Америка, отговарящ за една четвърт от земното кълбо, трябваше да бъде запознат с всичко, за да може да дава съвети на министъра на отбраната, който от своя страна запознаваше президента със становището, намеренията и желанията на шефа на тихоокеанското военно командване.