Том Клэнси - Мечката и драконът

В Тихия океан, изглежда, всичко е наред, си каза Манкузо, след като се запозна с първата сутрешна сводка на разузнаването. Разбира се, не винаги беше така, включително и неотдавна, когато той трябваше да се справя със сравнително голям конфликт с японците — в цивилизования речник думата „война“ вече не се използваше много често. Това беше довело до загуба на две от неговите ядрени подводници, които според Манкузо бяха унищожени чрез измама и предателство, въпреки че някой по-обективен наблюдател би определил като ефикасна и умела тактиката, приложена от противника.

До неотдавна той беше уведомяван за местоположението и действията само на своите различни видове подводници, но сега му се докладваше и за неговите самолетоносачи, разрушители, крайцери и снабдителни кораби, плюс сведения за морската пехота и дори за сухопътните и военновъздушните сили, за които, технически погледнато, също отговаряше като шеф на тихоокеанското военно командване. Всичко това означаваше, че трябваше да изпие три чаши кафе, докато се запознае със сутрешната сводка на разузнаването, което го караше накрая да погледне с нетърпение към своя помощник, който беше на няколко метра от бюрото му. По дяволите, неговият координатор за разузнаването, на когото викаха О-2, беше с една генералска звезда и имаше задължението да прави обобщения, отнасящи се и до другите родове войски, а на всичко отгоре ги правеше добре. Този бригаден генерал се казваше Майк Лар и паралелно с другите задачи, които изпълняваше, беше учил военни науки в академията „Уест Пойнт“. Съобразяването с политическите фактори беше нов елемент в кариерата на Манкузо и той дойде с разширяването на пълномощията му като командващ. Разбира се, шефът на тихоокеанското военно командване получаваше своето „обобщение“, а и теоретически беше запознат със състоянието и възможностите на другите родове войски. Но това не беше достатъчно, за да изпълнява добре задължението си като командващ и да може по-професионално да се възползва от тези войски. Разбира се, той винаги можеше да разчита на съветите на подчинените му командващи, обаче постът му изискваше да знае нещо повече, а не само да задава въпроси. За Манкузо това означаваше, че трябва да отиде лично на съответните места и да поизцапа униформата си, за да има по-конкретна представа за всичко. Защото това бяха местата в поверения му район, където младите хора, изпратени там, можеха да пролеят кръвта си, ако той не си гледаше добре работата.

Експедицията беше съвместно начинание на компанията „Атлантик Ричфийлд“, „Бритиш петролиум“ и най-голяма руска фирма за търсене на петрол. Последната имаше най-голям опит, но беше най-зле технически оборудвана и използваше най-примитивните методи. Това не означаваше, че руските участници не ги бива. Напротив, двама от тях бяха талантливи геолози с теоретични виждания, които впечатлиха техните американски и британски колеги. Те схванаха почти толкова бързо предимствата на най-новата техника за търсене на петрол, колкото и инженерите, които я бяха създали.

От дълго време беше известно, че тази част на Източен Сибир е геологичен близнак на северния склон на Аляска и Северна Канада, който беше превърнат от страните, в които се намира, в огромни полета за добив на петрол. Докарването на подходяща техника в района, с помощта на която да се види дали тази прилика не е само повърхностна, беше трудна работа. Извозването й до определените места беше един малък кошмар. Специалните камиони бяха транспортирани с влак от пристанището на Владивосток до югоизточната част на Сибир, защото бяха прекалено тежки, за да бъдат качени на самолети. След това измина месец, докато минат с тях през силно пресечен терен северно от Магдагачи, после през Аим и Уст Майя, за да започнат най-после работа източно от Казачее.

Обаче това, което откриха, направо ги изуми. В Колима цялото протежение на река Яна от Казачее до Колимская беше петролно находище, което можеше да съперничи на Персийския залив. Техниката в специалните камиони и портативните компютри за сеизмично наблюдение в самоходите бяха показали изумително изобилие на вериги от подземни сводове, някои само на около 600–700 метра дълбочина, едва на десетина метра вертикално надолу от вечно замръзналия слой. Пробиването на сонди през този пласт нямаше да бъде по-трудно, отколкото да разсечеш сватбена торта с кавалерийска сабя. Капацитетът на находището не можеше да се определи със сигурност, без да се пробият пробни кладенци. Съдейки по размерите на петролното поле, главният инженер на американците предположи, че може би щеше да се наложи да се пробият стотина такива кладенеца, но никой професионалист от този бранш не беше виждал досега такова огромно и многообещаващо естествено находище на петрол. Разбира се, проблемите, свързани с експлоатацията му, нямаше да се малки. Като изключим Антарктика, на планетата нямаше друго място с по-неблагоприятен климат. Монтирането на съоръженията за добив на петрол тук щеше да отнеме години многоетапно инвестиране, строеж на летища и вероятно изграждането на пристанища за товарните кораби, защото само чрез тях можеше да се достави тежката техника. При това изграждането на петролопровода, необходим за доставката на петрола до пазарите, според американците вероятно през Владивосток, можеше да стане само през кратките летни месеци. Руснаците можеха да го продават оттам и супертанкерите или по-точно много големите VLSS и ултраголемите ULSS щяха да го пренесат през Пасифика може би до Япония, до Америка или до някъде другаде. От тези получатели щеше да потече твърда валута. Щяха да изминат още много години, докато Русия изгради необходимата инфраструктура, която би направила възможно доставката на този петрол за нейната индустрия и за собствените й потребители, но парите от продажбата на сибирския петрол могат да бъдат използвани за покупка на петрол от други места, от които той би могъл да бъде доставен по-лесно до руските пристанища и оттам да бъде пуснат в съществуващите руски петролопроводи. Естествено, разликата в разходите между това да продаваш и да купуваш петрол или да построиш гигантски, при това невероятно скъп петролопровод едва ли щеше да има решаващо значение в случая, защото подобни решения се вземат по-скоро от политически, отколкото от икономически съображения.