Том Клэнси - Мечката и драконът

Хитч се запита дали да не се обади вкъщи на жена си да започне да събира багажа, но реши първо да звъни във външното министерство.

— И така, какво ще последва? — попита Райън от леглото Адлер. Беше наредил да му се обади веднага, щом получи отговора. Сега като слушаше какво му казва Адлер, той се изненада. И според него текстът на нотата беше малко по-остър, но в дипломатическите отношения очевидно имаше стриктни правила, с които той не беше съвсем наясно. — Добре, Скот, и сега какво?

— Ще изчакаме и ще видим какво ще стане с търговската делегация, но съм готов да се обзаложа, че ще трябва да ги върнем обратно и да извикаме Карл Хитч за консултации.

— Китайците не разбират ли, че тяхната търговия ще загуби от всичко това?

— Те не смятат, че това ще се случи, но ако стане, ще ги накара да се замислят за грешката, която са направили.

— Не бих заложил много на тази карта, Скот.

— Рано или късно здравият разум ще надделее. Бъркането в портфейла обикновено кара хората да се замислят — отвърна държавният секретар.

— Ще го повярвам, когато го видя — отвърна президентът. — Лека нощ, Скот.

— Лека нощ, Джак.

— И какво са отговорили? — попита Кети Райън.

— Казали да си я заврем в задника.

— Така ли?

— Така — отвърна Джак и изгаси лампата.

Китайците се мислят за непобедими. Сигурно е хубаво да си мислиш такова нещо. Хубаво, но опасно.

Двеста шейсет и пета мотострелкова дивизия се състоеше от три полка срочно служещи. Това бяха руснаци, които не бяха поискали да се откачат от военната служба. Това означаваше, че може да са патриоти или глупаци, или апатични, или толкова отегчени от живота, че перспективата да бъдат две години в униформа, да се хранят зле и да не им се плаща добре не им се струваше чак толкова голяма жертва. Един такъв полк наброяваше около 1 500 войници, с 500 по-малко, отколкото би трябвало да бъде. Хубавото беше, че към всеки полк имаше танков батальон и че всичката механизирана техника ако не беше нова, то поне беше скоро произведена и сравнително добре поддържана. Дивизията обаче нямаше танков полк, а това беше първото нещо, което дава възможности за нападение на една мотострелкова дивизия. Към нея нямаше и противотанков батальон, въоръжен с противотанкови оръдия „Рапира“. Това бяха остарели оръжия, но въпреки това Бондаренко ги харесваше, защото като млад кадет преди повече от 40 години се беше упражнявал на тях. Новият модел бронетранспортьор беше приспособен да носи и противотанкова ракета АТ-6, която в НАТО наричаха „Спирала“. Това беше „Милан“ — руската версия на натовската, наречена така в чест на някакъв безименен шпионин на КГБ от 80-те години. Руските войници я наричаха „Чукът“, защото беше лесна за използване въпреки сравнително малката й бойна глава. Всеки БТР имаше по 10 такива ракети, което до голяма степен компенсираше липсата на батальон с противотанкови оръдия.

Това, което безпокоеше Бондаренко и Алиев най-много, беше липсата на артилерия. Исторически погледнато, това беше най-добре обучената част от руските въоръжени сили, но тя беше представена наполовина във войските от Далекоизточния военен окръг. Батальони заместваха цели полкове. Обяснението беше, че по протежение на границата с Китай имаше изградена отбранителна линия, по която имаше добре снабдени и укрепени артилерийски позиции, макар и остарели, но с обучен персонал и големи запаси от снаряди, които можеха да се изсипят върху предварително набелязани цели.

Генералът се мръщеше на теснотията в служебната му кола. Това беше наградата за проявените от него способности и енергичност. Но един добре подготвен и добре обучен военен окръг не би имал нужда от човек като него. Способностите му бяха нужни в такава помийна яма като тази тук. Как няма поне веднъж един добър офицер да получи награда за това, че се е справил добре, вместо ново предизвикателство, както обичат да го наричат! Той изсумтя. Явно няма да е в този живот. Нагаждачите успяваха да получат по-добри райони, които не бяха изправени пред непосредствена заплаха и имаха достатъчно техника, за да се справят с нея.

Най-голямата му грижа беше положението с авиацията. От всички руски родове войски военновъздушните сили бяха пострадали най-много от падането на Съветския съюз. Някога в Далечния изток имаше ескадрили от тактически изтребители бомбардировачи, които трябваше да се справят със заплахата от американските самолети на бази в Япония или на самолетоносачи в Тихия океан И БЯХА отделно от силите, които трябваше да стоят срещу китайците. Сега вече нямаше такова нещо. Сега той разполагаше може би с петдесетина използваеми самолета в театъра на бойните действия и техните пилоти едва ли имаха повече от 70 летателни часа годишно, което не беше достатъчно дори да се научат да излитат и да кацат безопасно. Това бяха 50 модерни изтребителя главно за бойни действия въздух-въздух, а не въздух-земя. Имаше още неколкостотин други, които ръждясваха в базите главно в покрити хангари, за да бъдат на сухо, с прогнили гуми и строшени вътрешни пломби. Те не се използваха поради липсата на резервни части, което принуди почти целия руски въздушен флот да стои на земята.