Том Клэнси - Мечката и драконът

— Знаеш ли, Андрей, спомням си времето, когато светът трепереше от страх пред нашата армия. Сега те се тресат от смях, и то тези, които си правят труда да ни забележат. — Бондаренко отпи глътка водка от манерката. Отдавна не беше пил алкохол по време на служба, но беше студено, тъй като парното в колата не работеше, а той имаше нужда да се утеши с нещо.

— Генадий Йосифович, нещата не са чак толкова зле, колкото изглеждат…

— Съгласен съм! Те са по-зле! — изръмжа командващият Далекоизточния военен окръг. — Ако китайците дойдат от север, ще се науча да ям с пръчици. Винаги съм се чудил как го правят — каза той с кисела усмивка. Бондаренко винаги гледаше на нещата от смешната страна.

— Но в друго отношение ние сме силни. Имаме хиляди танкове, другарю генерал.

Това беше вярно. Бяха прекарали сутринта в инспектиране на чудовищните халета, пълни с танкове от Т-34/85, произведени в Челябинск през 1946 година. С някои от оръдията им изобщо не беше стреляно. Германците трепереха от страх, когато виждаха тези танкове да се появяват на хоризонта, но те бяха това, което са — танкове от Втората световна война, повече от 900 на брой, достатъчно, за да се окомплектоват три дивизии. Имаше дори обслужващи ги войници! Двигателите все още работеха, поддържани от внуците на мъжете, които бяха водили бой с тях срещу фашистите. В същите халета бяха и снарядите за 85-милиметровите оръдия, някои произведени през 1986 година. Светът беше полудял и Съветският съюз със сигурност също беше полудял, щом като бе запазил такива антики и харчеше пари за тяхната поддръжка. И дори сега, десет години след разпадането на съветската държава, бюрократичната инерция все още продължаваше да изпраща войници в халетата, за да поддържат тази старинна колекция. С каква цел? Никой не знаеше. Трябваше да накара хората от архива да издирят документите, въпреки че това можеше да бъде интересно за някой историк с чувство за хумор. Бондаренко имаше други неща за правене.

— Андрей, оценявам желанието ти да гледаш по-леко на всяка ситуация, но ние трябва да виждаме реално нещата тук.

— Да, другарю генерал. Но ще минат месеци, докато получим разрешение да прекратим тази операция.

— Вероятно си прав, Андрюшка. Но аз си спомням една история за Наполеон. Той поискал да се засадят дървета по протежение на френските пътища, за да прикриват минаващите по тях войски. Един щабен офицер му казал: Но, маршале, ще са нужни 20 години дърветата да пораснат достатъчно, за да бъдат използвани за тази цел. А Наполеон отговорил: Да, така е. Значи трябва да започнем веднага! Така че, полковник, ще се заемем с тази работа веднага.

— Както кажете, другарю генерал.

Полковник Алиев знаеше, че идеята е добра. Само се питаше дали ще има достатъчно време да изпълни всички добри идеи. Освен това войниците в танковите халета бяха доволни. Някои от тях дори ходеха с танковете да се упражняват на открито, откарваха ги до най-близкия полигон и дори стреляха от време на време с оръдията. Един млад сержант му беше казал, че му прави удоволствие да се качва на тях, защото така филмите за войната, които гледал като дете, му изглеждали по-реални. И такива неща ти говори един войник, помисли си полковник Алиев. Филмите му изглеждали по-реални! Дрън-дрън.

— За какъв се мисли този кучи син с тесните очи? — възмути се Грант навън в градината.

— Марк, тази сутрин им връчихме доста остра нота и те просто реагират.

— Обясни ми, Клиф, защо другите могат да разговарят с нас по този начин, а ние не можем да им отвръщаме със същото?

— Това се казва дипломация — обясни Рътлидж.

— Казва се конски фъшкии — процеди през зъби Грант. — Там, от където идвам, ако някой те бъзика по този начин, му прасваш един право в лицето.

— Ние не го правим.

— А защо?

— Защото сме над тези неща, Марк — опита се да му обясни Рътлидж. — Срещу теб лаят малките кученца. Големите, силни кучета не си правят труда. Знаят, че могат да ти откъснат главата. Ние също знаем, че можем да се справим с тези хора, ако се наложи.

— Някой трябва да им го каже, Клиф — отбеляза Грант. — Защото мисля, че още не са го разбрали. Държат се така, сякаш светът е техен, и си мислят, че могат да се правят на бабаити пред нас, а докато разберат, че не могат да постъпват така, ще си имаме още много неприятности с тях.

— Марк, тези неща се правят така и това е. На това ниво играта е такава.

— Така ли? — не се предаваше Грант. — Клиф, за тях това не е игра. Аз го виждам, но ти не го виждаш. След тази почивка пак ще се върнем там и те ще продължат да ни заплашват. Какво ще направим тогава?