Том Клэнси - Мечката и драконът

Китай отдавна беше черна овца за профсъюзното движение, тъй като китайските работници получаваха много по-малко на ден, отколкото американските работници в автомобилната промишленост можеха да изкарат по време на почивката за сутрешното кафе. Това накланяше везните в полза на азиатците, а подобно нещо профсъюзите не можеха да одобрят. Още повече, че държавата, която управляваше тези зле платени работници, не зачиташе човешките права. Това улесняваше профсъюзите в техния протест.

Американските профсъюзи нямаше да бъдат това, което са, ако не бяха организирани. По тази причина всеки член на Конгреса започна да получава телефонни обаждания. На повечето от тях отговаряха служители от администрацията на Конгреса, но обажданията на по-висшите профсъюзни босове стигаха чак до конгресмените, независимо кой към коя партия принадлежеше. В тези обаждания се обръщаше внимание на варварските действия на тази безбожна страна, която между другото се отнасяше зле с работниците си и отнемаше работата на американските работници чрез нечестното си отношение към пазара на труда. Във всяко телефонно обаждане се споменаваше и за положителното за Китай салдо в търговията със САЩ. Всичко това трябваше да подсети конгресмените, че това е една добре организирана телефонна кампания (каквато си беше), ако се бяха сетили да сравнят разговорите (но те не го направиха). По-късно през деня се състояха демонстрации и въпреки че бяха толкова спонтанни, колкото и тези в КНР, те бяха отразени от местните и националните медии, защото бяха събития, подходящи за снимане, а освен това и журналистите членуваха в профсъюз.

След телефонните обаждания и излъчването на демонстрациите по телевизията започнаха да пристигат писма и електронна поща. Всички бяха преброени и категоризирани от служителите в Конгреса.

Някои от тях се обадиха в Белия дом, за да съобщят на президента какво става в Конгреса. Всичките обаждания бяха до кабинета на Арнолд ван Дам, чиито подчинени също внимателно ги брояха, отчитаха излаганата в тях позиция, както и степента на емоционалност, която беше твърде висока.

За капак дойдоха и протестите на различните религиозни общности, като буквално всички се чувстваха обидени от Китай.

Един неочакван, но твърде хитър ход беше направен не чрез телефона, нито чрез писмо до което и да било правителство. Всички китайски индустриалци в Тайван имаха лобита и служби за връзки с обществеността в Америка. Една от тези служби излезе с идея, която бе подета с такава бързина, както барутът в патрона на пушката. До обяд три принтера изкараха етикети със знамето на Република Китай и текст: „Ние сме добрите момчета.“ На следващата сутрин продавачите в цяла Америка ги бяха прикрепили към тайванските стоки. Медиите бяха разбрали за инициативата още преди да бъде осъществена и така помогнаха на индустриалците от Тайван в кампанията им за разграничаване от комунистически Китай още преди да е започнала.

Резултатът от всичко това беше, че американската общественост беше отново запозната с факта, че има два Китая и че само в единия са били убити духовници и са били бити тези, които са се опитали да се помолят за тях на улицата. А другият Китай дори участваше в първенството на Малката лига по бейзбол.

Не се случваше често профсъюзните лидери и духовенството да протестират заедно толкова решително, затова гласът им беше чут. Включиха се и институти за проучване на общественото мнение, които така задаваха въпросите си, че отговорите ставаха очевидни още преди да бъдат дадени.

Проектът за нота пристигна в посолството в Пекин рано сутринта. Когато беше дешифриран от един служител и показан на дежурния дипломат, той реши да събуди веднага посланик Хитч. Половин час по-късно Хитч влезе в кабинета, все още не напълно разсънен и раздразнен, че трябваше да стане два часа преди обичайното си време. Съдържанието на нотата нямаше да подобри настроението му. Веднага се свърза по телефона с Министерството на външните работи.

— Да, точно това искаме да кажеш — уведоми го Скот Адлер по секретния телефон.

— Няма никак да им хареса.

— Няма да се изненадам, Карл.

— Добре. Просто исках да знаеш — каза Хитч на държавния секретар.

— Карл, и ние тук мислим по тези неща, но президентът е много ядосан за…

— Скот, имай предвид, че аз живея тук и знам какво се случи.

— Как смяташ, че ще реагират? — попита Орелът.

— Преди или след като ми откъснат главата? — попита на свой ред Хитч. — Ще ми кажат да си завра тази нота… Е, може би малко по-официално, разбира се.