Том Клэнси - Мечката и драконът

В приемната служителят вдигна телефона и се обади някъде. Екипът на Си Ен Ен последва останалите по стълбите към втория етаж.

Родилното отделение имаше още по-мизерен вид от помещенията на първия. Чуваха се викове, крясъци, стенания на раждащи жени, защото в Китай здравното осигуряване не хабеше средства за упойки на жените. Уайз видя как Ян, бащата на бебето, спря в коридора, опитвайки се да различи сред виковете гласа на жена си. Очевидно не можеше да се ориентира. След това отиде при бюрото на сестрата.

Уайз не трябваше да знае китайски, за да разбере за какво става дума. Подкрепян от преподобния Ю, Ян настоя да му кажат къде е жена му. Старшата сестра пък ги попита какво правят тук и нареди веднага да напуснат! Но Ян, изпълнен едновременно с достойнство и страх, отказа и повтори въпроса си. Старшата сестра пак му каза да се маха. След това той сериозно наруши правилата, като се пресегна през бюрото и я сграбчи. Това се видя по израза на лицето й. Тя беше напълно шокирана от факта, че някой така безцеремонно беше оспорил авторитета й на държавен служител. Опита се да се отдръпне назад, но той я държеше здраво и за първи път тя прочете в очите му, че вече не го е страх. Сега в тях се виждаше само убийствен гняв, защото човешките инстинкти бяха заличили всички социални условности, с които се беше съобразявал през своите трийсет и шест години. Жена му и детето бяха в опасност тук, в този момент. Лицето му приличаше на огнедишащ дракон, който не се интересува от последствията.

Сестрата отстъпи и посочи вляво. Ян се отправи нататък, следван от Ю и другите двама духовници, а след тях тръгна и екипът на Си Ен Ен. Сестрата опипа врата си, прокашля се, за да си вземе въздух, все още повече изненадана, отколкото уплашена, опитвайки се да разбере как и защо нарежданията й не бяха изпълнени.

Ян Лянхуа беше в стая 3 на родилното отделение. Стените бяха боядисани в жълто-кафяво, а изтърканите плочки на пода бяха мръснокафяви.

За Лотосов цвят това беше един безкраен кошмар. Останала съвсем сама в това място, в което съжителстваха животът и смъртта, тя усети, че контракциите се засилиха и преминаха в непрекъснато напрягане на коремните мускули, изтласквайки нероденото й дете надолу по канала за раждане към един свят, който не го желаеше. Тя разбра това по изражението на лицата на сестрите. Те гледаха с онази тъга и безнадеждност, с която бяха ставали свидетели на други смъртни случаи в болницата. Всички се бяха научили да го приемат като нещо неизбежно и гледаха да стоят настрана от него, защото това, което трябваше да се направи, беше толкова противно на човешките инстинкти, че единственият начин да станат негови свидетели беше да се преструват, че не са там, а някъде другаде. Дори и това не помагаше и макар те рядко да си го признаваха една на друга, когато се завърнеха вкъщи от работа, лягаха в леглата си и горчиво плачеха по повод онова, което те като жени трябваше да направят на новородените. Някои вземаха внимателно в ръце неродените деца, неуспели да поемат първата си жизнеутвърждаваща глътка, опитвайки се да покажат женска нежност към някой, който никога нямаше да може да я види, освен може би духовете на убитите бебета, които може би все още бяха някъде наблизо. Други постъпваха тъкмо обратно, захвърляйки ги в кофите като боклук, който държавата считаше, че са. Но дори и те никога не се шегуваха по такива поводи. Всъщност за тези неща почти никога не се говореше, освен може би когато се докладваше, че работата е свършена, или може би когато някоя кажеше: „В стая номер 4 има една жена, на която трябва да се сложи инжекция.“

Лянхуа усещаше какво чувстват, но което беше по-лошо, тя знаеше какво мислят и продължаваше негласно да се моли на Бога за милост. Толкова голям грях ли беше да е майка, дори за такава като нея, която ходеше да се моли в християнска църква? Какво толкова лошо има в това, че беше поискала да има второ дете, което да замени първото, което Съдбата беше откъснала от ръцете й? Защо държавата отказва на нея и на съпруга й щастието да бъдат родители? Нямаше ли изход от това положение? Тя не беше убила първата си рожба, както правеха много китайски семейства. Не беше убила малкия Голям дракон с искрящите очички, смешна усмивка и стискащите малки ръчички. Друга сила беше й отнела всичко това и тя искаше и имаше нужда пак да го изпита. Само още веднъж. Не ламтеше за много. Не искаше да има още две деца. Само едно. Едно, което да суче от гърдите й и да й се усмихва сутрин. Имаше нужда от такова нещо. Трудеше се усърдно за държавата, искаше малко в замяна, но за това настояваше! Това беше нейно право като човешко същество.