Том Клэнси - Мечката и драконът

— Предполагам, че ще се наложи да го направим, Джон — каза Стенли и вече си представи какъв вой ще се надигне от САС и в Уайтхол.

Кларк вдигна телефона и натисна бутона за секретарката си, Хелън Монтгомъри.

— Хелън свържи се с Дигс и му кажи да дойде. Благодаря.

— Доколкото си спомням, и неговият руски е добър.

— Имахме добри учители. Обаче говори с малко южняшки акцент.

— А твоят?

— Моят е ленинградски, т.е. от Санкт Петербург. Ал, вярваш ли в техните промени?

Стенли седна.

— Джон, дори и днес всичко е пълна мъгла и през всичките десет години, откакто бе свалено червеното знаме от Спаската врата на Кремъл, е все така.

Кларк кимна в знак на съгласие.

— Помня, когато го видях по телевизията, братче. Направо се побърках.

— Здравей, Джон — обади се познат глас от вратата. — Здрасти, Ал.

— Влез и сядай, момчето ми.

Чавес, облечен за прикритие в униформа на майор от военното разузнаване, се поколеба, когато чу обръщението „момчето ми“. Когато Джон говореше така, предстоеше да се случи нещо необикновено. Но имаше и по-лоши варианти. Когато го наречеше „дете“, това беше сигнал за опасност, а сега след като беше съпруг и баща, Доминго вече не си търсеше сам белята. Отиде до бюрото на Кларк и взе предложените му листове.

— Москва? — попита той.

— Изглежда, че е с одобрението на нашия главнокомандващ.

— Страхотно — рече Чавес. — Е, отдавна не сме се срещали с господин Головко. Предполагам, че водката още е добра.

— Това е едно от нещата, което умеят да правят както трябва — съгласи се Джон.

— И искат да ги научим и на други работи?

— Така изглежда.

— Ще вземем ли жените с нас?

— Не. — Кларк поклати глава. — Тази работа е съвсем делова.

— Кога?

— Ще трябва да решим. Вероятно след седмица.

— Бива.

— Как е малкият?

Последва усмивка.

— Още пълзи. Снощи се опита да се изправи. Представи си, ще започне да ходи до няколко дни.

— Доминго, първата година ги учиш да ходят и да говорят, а през следващите двадесет да си седят на задника и да мълчат — предупреди го Кларк.

— Малкият спи през цялата нощ и се събужда усмихнат. Сутрин видът му е далеч по-добър от моя. — Беше логично. Когато Доминго се събудеше, очакваха го само тренировки и изморителен седемкилометров крос, а това вече започваше да му втръсва.

Кларк го разбираше. Една от най-големите загадки в живота беше защо децата винаги се събуждат в добро настроение. Запита се в кой период човек губеше тази способност.

— Целият екип ли? — попита Чавес.

— Да, вероятно ще включим и Голямата птица — добави Рейнбоу шест.

— Днес и теб ли те победи? — попита Динг.

— Следващия път, когато ще се състезавам в стрелба с този кучи син, искам да стане веднага след сутрешното бягане, когато още не е дошъл напълно на себе си — каза ядосан Кларк. Той просто не обичаше да губи в нищо, особено в стрелба с пистолет, в която се смяташе за много добър.

— Господин Кларк, Еторе просто не е човек. И с малокалибрения пистолет го бива, но не е кой знае какво, обаче с беретата е направо невероятен. Няма грешка.

— До днес не го вярвах. Мисля, че щеше да е по-добре, ако бях обядвал в „Зеления дракон“.

— Разбирам те, Джон — каза Чавес, решил да не коментира факта, че тъстът му беше качил някое и друго кило. — Знаеш, че и аз умея да си служа доста добре с пистолета, обаче Еторе ми разказа играта и ме победи с три точки.

— Прецака ме с една точка, копелето му — оплака се Джон на командира на екип 2. За първи път губя двубой от тридесет години насам. Тогава ме победи командирът ми, а аз бях третият по ранг в частта. Бяхме се обзаложили на бири. — Беше загубил с две точки, но следващия път победи началника си с три, спомни си с гордост Кларк.

— Това той ли е? — попита Провалов.

— Не разполагаме с негова снимка — отвърна старшината до него. — Обаче отговаря на общото описание.

А и човекът се отправяше към същата кола. В момента го снимаха от няколко места.

Двамата седяха в един микробус, паркиран на половин пресечка от блока, който наблюдаваха. Използваха военни бинокли със зелено гумирано покритие.

Изглежда, че това беше техният човек. Беше слязъл с асансьора от етажа, от който се очакваше. Предишната вечер беше установено, че в този модерен жилищен блок наистина живее мъж, който се казва Иван Юриевич Конев. Нямаха време да разпитат съседите, а и това трябваше да стане много внимателно. Имаше голяма вероятност съседите на този Конев/Суворов да са също бивши служители на КГБ, а разпитът им не трябваше да се свързва по никакъв начин с целта на разследването. Тази цел не беше обикновена, помисли си Провалов.